обожават. Ако още веднъж видя Уил да се опитва да имитира походката му, няма да се удържа и ще избухна в смях.
— Джейк не вижда това по този начин. Трябвало е да обучава момчета по време на войната. Много от тях били убити. Страхува се да изпитва чувства към тези момчета.
— Казахте ли му…
— На Джейк не може да му се каже нищо. Вече опитах. Трябва да го оставите сам да разбере.
— Но той може никога да не го направи.
— Не виждам какво лошо има да му помогна малко.
— Да не ме молите да ви стана съучастник в тайния ви план?
— Разбира се.
Джейк можеше да определи с абсолютна точност момента, когато първото животно усети близостта на водата. Животното рязко вдигна глава, нададе глухо мучене и се втурна напред.
— Те ще тичат по целия път до реката — изкрещя той към Чет — Нищо не можете да направите да ги спрете, затова не се и опитвайте. Повикай Ястреба, Шон и Мат да яздят напред в редица. Трябвала внимавате стадото да остане на пътя. До реката има трийсетфутов склон, дъното на който представлява подвижни пясъци.
— Ти какво ще правиш? — попита Чет.
— Аз ще избързам напред, за да помогна на Изабел да премине преди животните. Отваряйте си очите за крадци.
Джейк достигна реката точно когато Изабел и Уорд се готвеха да разтоварват фурните.
— Трябва да преминем от другата страна.
— Но тук е по-добре — каза Уорд. — Има повече дървета, по-хубава сянка, по-хубава трева.
— На север видях светкавици. До сутринта реката може да се покачи с няколко фута.
Уорд изглеждаше готов да продължи да спори, но Изабел, без да каже и дума, натовари отново фурните.
— Ще се чувствам в по-голяма безопасност, ако ти караш фургона — обърна се тя към Уорд.
— Тази река не е по-различна от всяка друга — отбеляза Джейк.
— Все пак ще се чувствам по-спокойна, ако Уорд управлява фургона.
Джейк почти си прехапа езика, за да не каже нещо, за което после ще съжалява. Още повече, не разполагаше с никакво време. Стадото щеше да пристигне скоро и ако Изабел останеше тук, щеше да бъде стъпкана.
Джейк не разбираше защо толкова разчиташе на Уорд. Трябваше да си припомни, че през последните пет дни този човек постоянно й пълнеше ушите с комплименти. Тя точно на това беше привикнала, точно това очакваше от един мъж. Не изглеждаше толкова уморена. Напротив, беше разцъфнала като жадно пустинно цвете след пролетен дъжд. Реакцията й към Уорд беше поредното доказателство, че тя не принадлежи на Тексас.
Трябваше да намери начин да ги раздели. Искаше да остане тук поне един ден, за да даде на момчетата възможност да си починат добре, а животните да се напасат и напият с вода. Искаше те да наддадат колкото бе възможно повече, когато пристигнат в Санта Фе.
Когато те тръгнеха, Уорд щеше вече да е на седлото. Нямаше да стои през целия ден до Изабел, да пълни главата й с комплименти и да спори с Джейк за всяко решение. Може би бе добре да накара Уорд да язди най-открая. Тогава гърлото му щеше да се напълни с прах и може би щеше да спре да изрича красиви думи. Само защото Джейк нямаше намерение да се жени за Изабел, не означаваше, че ще й позволи да се увлече по човек като Уорд Дилън.
В този момент до слуха му достигна тропотът от четири хиляди копита и стадото се появи в далечината. Джейк вече можеше да различи първите четирийсет говеда. Останалите бяха обвити в гъст облак прах. От двете страни на стадото яздеха Шон и Нощния ястреб, като внимаваха стадото да не се разпръсква. Джейк изведнъж стана неспокоен за другите момчета. Искаше му се да бе останал при стадото, а не да се поддава на ревността си и да по тази причина да последва Изабел.
Първите животни вече достигаха реката. Инерцията им ги запрати навътре, някои дори стигнаха до другия бряг. Джейк препусна, за да ги върне обратно, за да не стъпчат фургона и да унищожат целия лагер. За момент бе напълно погълнат от облака прах. Постепенно облакът се разсея и Джейк забеляза, че първите животни се бяха наредили по западния бряг на реката. Някои бяха спрели по средата. Тези, които идваха отзад, блъскаха предните, за да се доберат до водата, и превръщаха реката в невъобразима кипяща смесица от коне и крави, които отчаяно се стремяха да утолят четиридневната си жажда.
Шон, Бък, Зийк и Брет навлязоха в реката, за да задържат стадото. Ястреба, Люк и Мат направиха същото на брега на реката. Джейк забеляза, че Дрю и Уил бяха с Чет. Преди да успее да въздъхне облекчено, от облака се материализира и Пит и насочи коня си във водата, за да се присъедини към Шон.
Но не успя да го направи. Половин дузина нетърпеливи говеда се втурнаха покрай Люк и се хвърлиха от високия бряг в реката. Едно от тях се оказа под коня на Пит, отхвърли го на една страна, а Пит полетя в кипящата вода. Момчето се появи на повърхността и започна отчаяно да пляска с ръце, което веднага подсказа на Джейк единственото нещо, което никак не му се искаше да узнава — Пит не можеше да плува. Джейк пришпори коня си към реката, но пътят му бе препречен от хиляди животни, наблъскани едно до друго. Беше невъзможно да премине между тях. Отправи се надолу по течението на реката, докато накрая успя да стигне до бряг. Водата носеше Пит към него, отдалечавайки го от брода и насочвайки го към подвижните пясъци. Джейк разви ласото си, но то не бе достатъчно дълго, за да достигне Пит.
Преди Джейк да бе успял да скочи в реката, Брет се гмурна във водата направо от седлото и започна да плува към Пит с бързи мощни движения. От източния бряг Чет извика на Пит и хвърли ласото си, но момчето бе прекалено изплашено, за да се опита да го достигне. Продължаваше неистово да рита с крака и да пляска с ръце, което доведе само до това, че изсмука силите му и стана причина момчето да потъне за втори път.
Течението продължаваше да го отнася надолу, където бреговете рязко се изкачваха до трийсет фута над повърхността. Ако сега Джейк се гмурнеше в реката, можеше да бъде погребан в подвижните пясъци.
Пит отново се показа на повърхността, но бе твърде изплашен и объркан, за да сграбчи ласото на Чет, което падна почти върху главата му. Бореше се отчаяно и потъна за трети път, точно когато Брет се пресегна да го хване.
Без да спира, Брет се гмурна под повърхността на водата, размътена от многото животни, които бяха нагазили по-нагоре по течението.
Джейк затаи дъх. Всяка изминала секунда намаляваше шансовете на Пит за оцеляване. След, както му се стори, цяла вечност, Брет се показа на повърхността. Бе хванал Пит с една ръка.
— Плувайте насам! — изкрещя Джейк. — Избягвайте пясъчния нанос. Там има подвижни пясъци.
Нощния ястреб се приближи до Джейк. Минута по-късно пристигнаха Изабел и Уорд с фургона. Те наблюдаваха в напрегнато мълчание Брет, който постепенно напредваше към брега. Джейк хвърли ласото си.
— Завържи Пит под мишниците! — извика той към Брет — Завържи и себе си с ласото на Ястреба.
Пит тежеше ужасно, но Брет успя да завърже въжето под мишниците му. Използвайки коня си, Джейк изтегли Пит от реката и го качи на брега.
— Мъртъв ли е? — попита Изабел, когато момчето бе поставено на земята.
Пит бе смъртно блед.
— Не знам — отвърна Джейк. — Беше дълго време под водата.
Джейк обърна Пит на една страна. След това коленичи до него и започна ритмично да повдига ръцете му нагоре, след това ги спускаше надолу.
— Какво правиш? — извика Изабел.
— Опитва се да изкара водата от дробовете му — отвърна Уорд. — Ако момчето не бе прекарало толкова време под вода, щеше да се съвземе много по-бързо.
Джейк си казваше да не се поддава на паника, да не действа прибързано, да запазва определен ритъм. По време на войната бе видял, че по този начин едно момче бе върнато към живот. Знаеше, че това
