той не познаваше и половината от нещата, които те смятаха за абсолютно необходими. На Изабел и харесваше да си говори с Уорд. Джейк разбираше това, като виждаше как поглежда другия мъж и му се усмихва.
Не можеше да я вини. Можеше да вини само себе си, че продължи да си мечтае за невъзможни неща.
Дори един-единствен хълм не нарушаваше монотонното еднообразие на равнинната прерия. Тревата все още не бе изсъхнала и пожълтяла, но слънцето продължаваше да сипе жар от небето. От ден и половина стадото бе без вода. Животните се скупчваха на групи и мучаха жално. Когато жаждата им се усили, животните започнаха да си спомнят последното място, където бяха пили вода. През цялата сутрин едно след друго животните се отделяха от стадото и се опитваха да се върнат до Кончо Ривър. Момчетата постоянно завръщаха животни към стадото. Конете им бяха капнали от умора.
— Щадете конете — повтаряше им постоянно Джейк. — Не можем да си позволим да загубим нито един.
За такова пътуване той имаше нужда от осем коня за всеки ездач. Разполагаше само с по четири.
Когато Джейк дойде да се нахрани, видя Уорд, застанал до фурната.
— Аз сготвих боба — обяви той. — Яденето няма да е и наполовина толкова добро, като това на мис Изабел, но бедната жена е много изтощена.
А Изабел изобщо не изглеждаше изтощена, напротив, изглеждаше направо великолепно. Джейк недоумяваше как тя успяваше да изглежда толкова крехка и чиста, когато всички други приличаха на хора, които са прекосили кална локва и след това просто са изсъхнали на слънцето. Толкова лесно беше да си представи как в края на деня се прибира вкъщи при нея.
Но дори когато нуждата му за Изабел ставаше все по-силна, дори когато започна да мисли да наруши клетвата си никога да не се жени, старите предразсъдъци надигнаха глави с подновена сила. Всеки изминал ден го доближаваше все повече до Санта Фе и споменът за това, което стори майка му със семейството.
Беше си мислил, че гневът и болката са умрели още преди години, но разбра, че е сбъркал. Гневът бе все още там — чакаше удобен момент, за да се разрази отново с всичка сила. С всеки изминал ден Джейк чувстваше вътрешното напрежение в него да расте. Опита се да се убеди, че с Изабел всичко ще бъде различно, но начинът, по който се отнасяше с Уорд, разрушаваше и тази самоизмама. Въпреки че се справяше чудесно с трудните си задължения в това пътуване, тя не бе забравила възпитанието и маниерите си. След като момчетата си отидеха, тя щеше да напусне тази пустош, защото нямаше да има никаква причина да остане.
Майка му някога вдигаше ръце към небето и казваше, че не може да живее и минута повече в тази пуста равнина. После, след като бе викала по съпруга си и го бе ругала за това, че я бе отвел от Мобайл, тя започваше да плаче и да скубе косите си. След това се оттегляше в спалнята си, понякога оставаше там цели две седмици, стенейки така, като че ли се готвеше да умре.
Джейк постоянно си повтаряше, че Изабел не би постъпила по този начин. Беше отговорила на предизвикателствата, като се бе научила да върши работата си все по-добре. След това намериха Уорд и Изабел се отнесе към него като към отдавна загубен стар приятел. Понякога на Джейк му се искаше онзи индианец да бе пробил със стрелата си не бедрото, а езика на Уорд. Тогава поне нямаше да може да говори толкова много.
— Не е ли чудесна? — казваше Уорд, като куцаше до Джейк. — Тя може да управлява фургон в продължение на часове, след това да приготви ядене, по-хубаво от повечето ресторанти, и всичко това във вятър и прах, а в същото време изглежда красива като картинка, като че ли току-що е излязла от будоара си.
Джейк не знаеше какво означаваше думата „будоар“, но бе абсолютно сигурен, че е нещо, принадлежащо към къща, много по-голяма и разкошна, отколкото той някога щеше да е в състояние да си позволи. Ако Уорд не престанеше да отнема думите от устата му, преди да е имал възможност да ги каже — във всеки случай онези, които знаеше — щеше да го изхвърли някъде, така че индианците да могат да го намерят и да довършат работата си.
— Изабел винаги е изглеждала свежа като роза — отвърна Джейк. В този момент ужасно завиждаше на Уорд за леещите се без усилие от устата му комплименти. — Ние дотолкова вече свикнахме с това, че дори не го забелязваме.
— Аз бих я забелязвал поне сто години, всеки ден.
Джейк напусна битката. Знаеше кога да отстъпи, противникът му го превъзхождаше многократно.
— Ние всички смятаме Изабел за много специална — заяви той. — Попитай момчетата.
Той взе чинията си и си потърси място за сядане. Момчетата бяха насядали в кръг около огъня. Безкрайната равнина се простираше отвъд хоризонта. Като че ли бяха единствените хора в света.
— Тя е два пъти по-хубава от всяка жена, която познавам — обади се Чет — И два пъти по-добра.
— Ако не беше тя, щях все още да съм в затвора — отбеляза Шон.
— А аз щях да съм умрял — промълви тихо Бък. Докато момчетата се надпреварваха да хвалят Изабел.
Джейк погледна скришом към нея. Днес тя наистина изглеждаше особено красива. По дяволите Уорд. Никога не му даде възможност пръв да й каже нещо. Може би така бе по-добре. Сладките думи докарваха на един мъж само неприятности. Под тяхно влияние една жена започваше да си мисли какво ли не. Никога не би разбрала разликата между „Много те харесвам“ и „Искам да се оженя за теб“.
За Джейк разликата беше очебийна. Когато свърши с яденето, той се изправи на крака.
— Трябва да тръгваме, момчета. Следващият ден и половина ще бъде най-тежкият.
— Би трябвало да почиваш повече — вметна Уорд. — Никога не съм виждал човек така да пришпорва стадото си като теб.
Изабел погледна въпросително Джейк. На Джейк също му се искаше да почиват повече, но знаеше, че индианците могат да се появят всеки момент. Разстоянието, което те изминаваха за един ден, той покриваше за пет.
— Тези телета са опърничави и не се спират на едно място — обърна се той към Уорд. — Погледни ги. Не правят нищо друго, освен да се лутат насам-натам. По-добре да вървим към Пекос. Така по-бързо ще утолят жаждата си.
— Ако преди това не умрат.
— Няма да умрат от вървене — възрази Джейк. — А само от жажда — говореше повече на Изабел, отколкото на Уорд — Колкото повече се бавим, толкова повече животни ще изгубим. Как са мулетата? — Въпросът бе отправен пряко към Изабел.
— Добре са. Но и за тях вече няма вода.
— А за нас?
— Застрашително намалява. Няма да стигне за повече от два дни.
— Няма и да е необходимо С малко късмет ще достигнем Пекос утре преди полунощ.
Той се отправи към коня си, а Изабел изтича след него.
— Сигурен ли си?
— Не — реши да бъде откровен, — но ми се струва, че е по-добре да се движим. Ако спрат да вървят, това няма да приближи водата до нас. А ти как се справяш?
— Добре — усмихна се тя. — С Уорд и Дрю, които ми помагат, работата върви по-бързо и лесно.
— Как е кракът на Уорд?
— Много по-добре. Безпокоях се да не стане гангрена, но изглежда, раната постепенно зараства.
— Този мъж е здрав като желязо.
— И е с много изискани маниери — добави тя, като се усмихна. — Прилича ми на мъжете, които познавах в Савана.
— Ако Уорд започне да се кланя и да ти целува ръка, ще се наложи сам да си търси пътя до Санта Фе.
Изабел отново се усмихна. Джейк предпочиташе тя да не го прави. Така му беше много по-трудно да си напомня за клетвата си. И със сигурност, беше адски по-трудно да си напомня защо можеше да я харесва, но не и да я люби.
