главата му. Джейк чуваше как Уорд и Изабел се смеят. Звукът ставаше все по-силен и по-силен, имаше чувството, че ще му се спукат тъпанчетата. Шумът спря, когато те дръпнаха лоста и подът се изплъзна изпод краката му.
Джейк се събуди облян в пот Ослуша се — Шон си тананикаше. Изправи се и се огледа. Момчетата бяха потънали в дълбок сън след изтощителната езда. Погледна през рамо Фургонът стоеше на същото място, където го видя, преди да заспи. Дрю, Уорд и Пит спяха на земята близо до фургона, а Изабел бе вътре.
Всичко беше просто сън Не беше истинско, но въпреки това го полазиха студени тръпки.
Но преди много години това, което се бе случило, не бе сън. Майка му бе изоставила съпруга си и двамата си синове и бе отишла в Сейнт Луис. Когато се върна вкъщи след войната, се бе опитал да я намери, за да й каже, че баща му и брат му са мъртви, но тя вече не бе там. Казаха му, че е заминала за Санта Фе.
Не се чувстваше добре, като мислеше постоянно за това. Беше го обмислял хиляди пъти и всеки път бе достигал до един и същ извод. Една жена с изискано възпитание не можеше да приеме единствения начин на живот, който той познаваше, и единствения, който искаше за себе си. Уил ще трябва да потърси друго разрешение, тъй като бе невъзможно да има за родители Джейк и Изабел.
Джейк вече не можеше да заспи. Облече се бързо, но вместо да оседлае коня си, както възнамеряваше, се отправи към фургона, движен от импулс, който не знаеше как да назове, но не можеше и да отрече. В следния миг погледна вътре.
Изабел спеше на едната си страна, под главата си, вместо възглавница, бе пъхнала едно одеяло. Изглеждаше толкова млада и невинна, млечнобялата й кожа контрастираше с гарвановочерната й коса. Изглеждаше почти толкова нереална, като съня му, но в нея нямаше нищо изкуствено.
Джейк бе достатъчно разумен, за да разбере, че истинската Изабел съществуваше някъде между тези две крайности. Въпросът беше къде точно.
— Тя е невероятно красива, нали?
Джейк едва не подскочи при звука от гласа на Уорд. Можеше само да се радва, че това бе Уорд, а не някой индианец, който изобщо нямаше да го предупреди за присъствието си.
— Да — отвърна той с измамно спокоен тон. — Прекалено красива за тази груба тексаска земя.
— След като настани момчетата, предполагам, тя ще се върне в Савана.
— И аз мисля така — отвърна Джейк, като се обърна с лице към Уорд. — А ти какво ще правиш, когато стигнем в Санта Фе?
— Не знам Най-вероятно ще се отправя нанякъде.
— Накъде?
Уорд хвърли поглед към фургона.
— Накъдето ми видят очите. — Той замълча за момент — А ти?
— Ще се върна в Тексас и ще събера друго стадо. Там има много животни, които трябва да се заведат на пазара.
— Ще ти бъде доста трудно да се ожениш, след като по-голямата част от годината няма да си бъдеш вкъщи.
— Никога не съм казвал нищо по този въпрос. Жените не се омъжват за мъже като мен.
Ако нямаше дом, нямаше да се изкуши да направи нещо глупаво, като например да помоли Изабел да се ожени за него.
— Някои го правят.
— А повечето изобщо и не биха си го помислили.
Погледът на Уорд отново попадна на фургона.
— Направи ли й вече предложение?
— Не е необходимо. Тя ми показа достатъчно ясно, че мрази всичко, свързано с мен и Тексас. Аз нямам изискано възпитание, мога да разбирам само простия, обикновен и неукрасен английски език.
— Не съм много убеден в това.
На Джейк му омръзна да разговаря с Уорд, освен това беше твърде неспокоен просто да стои и да не прави нищо.
— Отивам да сменя Шон. Момчето има нужда да се наспи.
— Искаш ли да дойда с теб?
— По-добре се погрижи за крака си. Ако раната се отвори, Изабел никога няма да ми го прости.
Джейк яхна коня си и се отдалечи, като изпрати Шон да почива. Обмисляше възможността да изпрати и Бък да спи и сам да наглежда цялото стадо, когато към него се приближи друг ездач. Уорд.
— Не мога да приема само ти да се нагърбваш с всичко — отбеляза Уорд, като се усмихна. — Можеш да кажеш на Изабел, че си направил всичко възможно да ме задържиш в леглото.
Уорд се отдалечи, След малко в нощния мрак се разнесе много приятен баритон. Уорд пееше испанска песен, но това не бе някаква груба селска мелодия. Напротив, приличаше на нещо, което една жена би научила от учителя си по пеене. Но какво общо, по дяволите, имаше Уорд с някакъв учител по пеене.
След това Джейк си спомни, че Уорд бе израснал в еднаква среда с Изабел и бе получил същото възпитание. Те двамата се разбираха толкова добре, защото интересите и разбиранията им бяха еднакви.
Джейк тръсна глава, за да се освободи от тази непоносима мисъл. Нямаше значение откъде е Уорд. Беше показал ясно, че проявява интерес към Изабел. Тя вече бе дала да се разбере, че също се интересува от него. По-добре беше да започне да мисли единствено за кравите си и да забрави глупавите мисли, които подсъзнателно продължаваха да го измъчват през последните няколко дни.
Мощна светкавица проряза небето далеч на хоризонта. Джейк бе доволен, че бурята не бе стигнала толкова далеч на юг. В противен случай конете щяха да газят до глезените в кал.
Когато Изабел се събуди, Пекос беше излязла от бреговете си и продължаваше да се покачва.
— Съберете колкото е възможно повече дърва и се преместете на по-високо място — обърна се Джейк към нея, след като свършиха със закуската, първата след началото на пътуването им, която направиха и изядоха след изгрев слънце. — Възнамерявам да прекараме целия ден тук. Ще тръгнем утре на зазоряване.
Бяха на половината път до новия лагер, когато Уил нададе вик.
— Погледнете! — изкрещя гой, като сочеше на отсрещния бряг на реката зад тях.
Изабел се обърна и кръвта замръзна в жилите й. Не по-малко от сто индианци бяха спрели на другия бряг. Команчи!
— Искат да ни нападнат и да вземат стадото — каза Джейк.
Вероятно биха отвели със себе си и Изабел. Само придошлите води на Пекос ги отделяха от смъртта.
— Какво мислиш, че ще направят? — попита Изабел.
— Нищо не могат да направят, докато водите не спаднат.
— Колко време ще отнеме това?
— Не знам. Може би седмица.
— Тогава ние сме в безопасност.
— Но те изминават за един ден такова разстояние, каквото ние изминаваме за пет.
— Ще ни последват ли?
— Не мисля. Преди да ни достигнат, ние вече ще се намираме на територията на апахите.
— Но те са също толкова лоши като команчите тук.
— По-добре апахи, които не знаят, че сме тук, отколкото команчи, които знаят.
Преди Изабел да бе имала време да отговори, Пит грабна една карабина от фургона и хукна към индианците.
— Кучи син! — Джейк се впусна след него с всички сили.
— Но какво прави той? — недоумяваше Уорд.
— Мисля, че ще се опита да убие някой от онези индианци — отвърна Изабел.
— Кучи син! — промърмори Уорд. — Ако застреля дори един от тях, те ще ни преследват, докато ни избият всички.
Пит тичаше като антилопа. Джейк никога не се бе опитвал да тича с ботушите с високи токове. Беше
