Джейк не се сещаше за разумна причина защо инстинктите му изневеряваха. Може би твърде много мислеше за момчетата, мислеше за тях все повече и повече. Не можеше да изхвърли от ума си думите на Уил, че той и Изабел трябва да ги осиновят. Темата за брака не подлежеше на обсъждане, но той не виждаше причина момчетата да не останеха с него. Не бяха достатъчно големи, за да ги наеме като обикновени работници. Някой трябваше да се грижи за тях поне още няколко години. А той нямаше нищо против.
А може би прекалено много се притесняваше с това да закара стадото до Санта Фе. Бяха съвсем близо, имаше чувството, че ако протегне ръка, ще го достигне, но все още нещо можеше да се случи. Индианците и особено команчите се славеха с навиците си да крадат стадата пред самите стени на фортовете.
Сигурно беше заради Изабел. Без значение накъде летяха мислите му, те винаги се връщаха към нея. Водеше непрестанна битка със самия себе си. Как можеше да си мисли, че обича Изабел, когато дори самата мисъл за брак го караше да сънува кошмари? Не бе спал спокойно от седмици. Не можеше да си представи, че ще може да се наспи поне до края на живота си. Но не можеше да си представи, че докато дишаше, щеше да успее да си наложи да престане да мисли за Изабел. Душевната битка разкъсваше сърцето му на две. Преследваше го онзи сън за Изабел. Винаги бе един и същ. Бе толкова уморен, че се улови да дреме на седлото.
Мислеше си за други неща, а трябваше да се съсредоточи върху заличаването на следата си. Правеше точно това, когато първият изстрел разцепи тишината. Джейк погледна по посока на звука. Четирима мъже излязоха от горичката от борове и кедри, която се простираше по ниските хълмове от двете страни на долината, където минаваше стадото. Стреляха във въздуха и Джейк разбра, че искаха да подгонят стадото, да прогонят ездачите и да откраднат животните.
Трябваше да ги спре. Цялото му бъдеще зависеше от това стадо. Моментално в главата му нахлуха около дузина варианти как точно да стане това. Тогава видя пети мъж с пушка, който спря коня си на склона на хълма. Мъжът стреля, конят на Бък отстъпи назад, вдигна се на задните си крака и момчето падна.
Но той се опитваше да го убие!
Никое от момчетата не носеше пушка, освен Чет. Джейк не смяташе, че те имаха достатъчно опит, за да знаят как и кога да ги използват. Само той и Уорд носеха карабини, а Уорд бе останал назад с Изабел. Те нямаше да стигнат стадото преди обяд.
Джейк трябваше да спаси тези момчета сам. Имаше само един начин. Трябваше да прекара стадото между тях и крадците, но първо трябваше да свали мъжа с пушката от седлото.
Джейк изгуби няколко ценни секунди да измъкне карабината си и да отправи няколко прибързани изстрела по посока на мъжа. Не успя да го рани, но го накара да се скрие обратно сред дърветата. Несъмнено бандитът щеше да опита отново, но Джейк се надяваше да спечели достатъчно време, за да изведе момчетата от обсега на куршумите. Бързо прибра карабината си в кобура и пришпори коня си.
Когато стигна до Чет, момчето се опитваше да успокои кравите и да не им позволи да се разпръснат.
— Остави ги да тичат! — извика Джейк. — Насочи ги право към онези копелета! После вземи останалите и се връщай бързо.
— Но те ще откраднат стадото!
— Остави им го! Веднага щом стадото се впусне в бяг заведи момчетата при фургона, където са Уорд и Изабел. Провери дали Люк държи здраво конете. Без тях няма да можем да си върнем стадото.
— А ти какво ще правиш? — извика Чет.
— Бък падна.
— Няма да успееш, преди говедата да го стъпчат.
— Трябва да опитам. А сега се махай, преди да са започнали да стрелят по теб. Давай! — извика той, като видя Чет да се колебае. — Мъртъв няма да можеш да ми помогнеш да си върна стадото.
Джейк обърна коня си и се огледа, като търсеше начин да си проправи път през животните. Все още бяха спокойни, но скоро щяха да започнат своя бяг. Трябваше да стигне до Бък пръв. Един от крадците вече се доближаваше до стадото. Джейк извади карабината си и стреля по него над главите на животните. Конят на крадеца преплете крака и падна.
Джейк пришпори коня си и той затича толкова бързо, колкото му позволяваха силите. Говедата вече започваха да тичат. Можеше да си представи Бък под копитата им. Първите няколко животни го заобиколиха. Едно от тях го закачи, а останалите вероятно щяха да минат направо през него.
Трябваше да стигне там пръв.
Погледна към възвишението. Човекът с пушката се бе върнал и се готвеше да стреля.
Джейк вдигна ръка и посочи към мъжа на хълма.
— Наведи се! — извика към Бък, като се надяваше момчето да го чуе през тропота на копитата.
Бък се хвърли на земята точно преди изстрелът да изсвисти във въздуха. Едно теле, което стоеше точно до Бък, се приведе от болка, когато куршумът го докачи близо до рогата. Когато наближи Бък. Джейк забави коня си. Наведе се над седлото и протегна ръка.
— Качвай се! — извика той.
За няколко безценни секунди конят застана на място. Бък буквално изпълзя зад Джейк.
— Дръж се! — изкрещя той. — Трябва да се измъкнем от обсега на куршумите. Този приятел дяволски добре си служи с карабината.
Стадото се носеше в луд галоп и крадците го следваха, но стрелецът все още стоеше на хълма и отново се прицелваше.
— Наведи се колкото можеш по-ниско! — извика Джейк и пришпори коня си по малкия хълм към горичка от борове, — Само след миг ще се измъкнем от обсега му.
Конят на Джейк без усилие се справи със склона. За пръв път през живота си Джейк бе благодарен, че кръвта на Соутуут течеше във вените на конете от неговото хергеле. Почти бе стигнал до дърветата, когато почувства болката. Не чу изстрела. Почти бе убеден, че си въобразява. Но когато го обзе ужасна слабост, разбра, че бе улучен.
Опита се да проговори, да предупреди Бък, но макар да раздвижи устните си, не успя да продума. Пръстите му изпускаха юздите. Не можеше да се задържи на седлото. Падаше.
По дяволите, щеше да умре точно тук, посред забравената от бога равнина на Ню Мексико. Крадците щяха да му отмъкнат стадото, а Уорд щеше да получи неговата любима. Нима затова бе оцелял през четирите години война? За да умре на някаква място, което дори не бе отбелязано на картата? В крайна сметка армията поне щеше да му осигури прилично погребение, да сложи камък на гроба му и да изпрати оръжията му вкъщи.
По дяволите, по дяволите, по дяволите! Този път наистина обърка всичко.
Уорд разговаряше с Изабел, когато чуха изстрела.
— Защо ли стреля Джейк? — попита тя. — Как мислиш, дали нещо не е наред?
Напоследък нещата вървяха добре и Изабел почти бе забравила за възможността да се появи някаква опасност.
— Това беше изстрел от карабина — отвърна Уорд. — Сигурно е застрелял антилопа или елен. Ястие от прясно месо определено ще бъде приятно разнообразие след всичкото осолено свинско, което изядохме.
Следващите няколко изстрела от карабина заличиха всяка надежда, че Джейк ловуваше. Нещо не беше наред. Изабел стовари камшика върху гърбовете на мулетата, но Уорд веднага изтръгна юздите от ръцете й и спря животните.
— Какво правиш? — извика шокирана тя. — Трябва да намерим Джейк. Може би се нуждае от помощ.
— Нищо не можеш да направиш — отвърна Уорд. — Закарай фургона между онези дървета.
Изабел се опита да вземе юздите обратно.
— Ако си мислиш, че ще се крия, докато Джейк и момчетата са в опасност, то значи, че си нямаш и най-малка представа за мене.
— Много добре те познавам — отвърна Уорд, като продължаваше здраво да държи юздите. — Но ти пък нямаш никаква представа в каква опасност можеш да поставиш всички. Ако те хванат, всички ние трябва да се оставим в ръцете им.
