— Искам да го чуя от самия директор.
— Страхувам се, че не е възможно.
— Освобождават ме от длъжност, която, доколкото знам, изпълнявах задоволително за всички.
— Случаят не е точно такъв, страхувам се. Но не мисля, че искате да се впускаме в подробности.
— Искам обяснение!
— Мога ли да кажа, че сте демонстрирали неспособност да се справите с проблемите? Наистина не мисля, че искате да отворите кутията на Пандора, мисис Уилсън.
— Е, грешите — каза безизразно мисис Уилсън. — Имам право да говоря с адвокат по въпроса и със сигурност ще го направя.
Мери Леонард не каза нищо.
— Това има нещо общо със случилото се в Ангола, нали? — запита мисис Уилсън.
— Да.
— Е, може и да съм направила неправилна преценка, но със сигурност грешката не е такава, че…
— Главното във вашата неправилна преценка… Може ли да говоря откровено?
— Да.
— Главното е, че сте решили, че можете да излъжете директора и да ви се размине.
— Никога не съм лъгала директора. Как се осмелявате!
— Не казахте ли на директора, че когато сте били в Луанда, помощник-военният аташе, майор Милър, ви е направил неприлично предложение?
— И така беше. Разбира се, че той ще отрече.
— Но във времето, когато казахте, че сте вечеряли с него, вие всъщност сте била заета с нещо друго. Не е ли така?
— Не знам за какво говорите.
— Само заради спора, не бихте ли признали, че е лъжа да кажете, че сте вечеряли с майор Милър, когато не сте правили това?
— Значи ще повярвате на некомпетентен служител на армията, на когото въобще не е трябвало да се дава такова назначение, а не на мен? Е, ще видим какво ще каже съдът за това!
Тя стана и тръгна към вратата.
— Преди да започнете съдебен процес, мисис Уилсън, мисля, че е по-добре да видите нещо, с което разполагам.
Патриша Уилсън спря и се обърна.
— Какво е то?
Мисис Леонард отиде зад бюрото на директора и извади папка. От нея извади снимка с размери осем на десет инча и я подаде на Патриша Уилсън.
— Виждали ли сте този мъж преди? — запита мисис Леонард.
— Да — каза тя.
— И кой е той?
— Немски журналист. Казва се Гросингер или Госингер, нещо подобно. Работи за малък вестник в Германия. Или поне така каза. Наредих на майор Милър да го провери.
— Преди или след като легнахте с него? С този мъж?
— Какво казахте?
— Казах: кога наредихте на майор Милър да го провери — преди или след като легнахте с него?
— Не мога да повярвам! — каза Патриша Уилсън. — Просто не мога да повярвам! Казал е, че съм легнала с него? И вие му вярвате?
Мери Леонард кимна.
— Да, така каза той. И аз му вярвам. Както и директорът.
— Защо, без да признавам нито за минутка, разбира се, той би казал нещо такова?
— Е, вероятно е решил, че да легнете с чуждестранен журналист след такова кратко познанство не е безопасно поведение за регионален директор на ЦРУ, омъжена жена при това, и че агенцията има право да знае.
Патриша Уилсън изгледа гневно Мери Леонард.
— Вашият приятел не е немски журналист, мисис Уилсън — каза Мери Леонард. — Той е американец, офицер от разузнаването, който работи под директните заповеди на президента. Задачата му е да открие грешките и недостатъците вътре в самите разузнавателни агенции. И е открил една.
Тя срещна погледа на мисис Уилсън и остави думите да стигнат до съзнанието й.
— Мисля, че разговорът ни приключи, мисис Уилсън, нали? — запита Мери Леонард.
Патриша Уилсън излезе с гневна крачка от офиса на директора Пауъл.
XVII.
(ЕДНО)
На борда на „Лиър 45Х N5075L“
23.01 градуса северна ширина
88.01 градуса западна дължина
Над Мексиканския залив
09:30, 10 юни 2005
— Мисля, че отсега нататък ще е по-добре, ако престана да ви наричам полковник — каза Фернандо на Торине. — И започнете да играете ролята на пилот под наем. Имате ли нещо против?
— Да, разбира се. Наричайте ме Джейк…
— А докато се справим с проблема с мексиканските обичаи и емиграция, мисля, че ще е по-добре да ме наричате „мистър Лопес“, а Чарли — „мистър Кастило“.
— Разбира се — каза Торине и се усмихна. — Изглежда, имате усет за такива неща, мистър Лопес.
— Не, въпросът е в това, Джейк, че самолетът ми има неограничен, независимо от честотата, независимо от разписанията, достъп до мексиканското въздушно пространство. Обикновено пътуваме до Мексико сити, Оаксака или Бахиас де Хуатулко, но не мисля, че някой ще се разтревожи, като види, че сега целта ни е Козумел.
Видя любопитството, изписано по лицето на Торине, и му отговори:
— Семейството има ранчо близо до Бахиас де Хуатулко. Някога там са развъждали говеда, но сега има предимно лозя.
— Не знаех, че на американците е разрешено да имат собственост в Мексико — каза Торине, после бързо добави: — Не искам да любопитствам.
— Да, проклетите янки не могат да притежават земя тук — обясни Фернандо. — Затова майка ми
— Двойно гражданство?
Фернандо кимна и каза:
— Баба ни също е била зад граница, когато се е родил бащата на Чарли. Чарли развалил тази „система“, защото се е родил в Германия, но две от моите деца също са родени мексиканци. Няма да им кажем това, докато не се наложи.
Торине поклати глава и се усмихна.
— И защо?
— Създава проблем с идентичността — каза Фернандо и се засмя тихо. — А понякога и проблеми с властите. От контраразузнаването никак не бяха доволни, когато откриха, че лейтенант Ф. Лопес от Първа бронирана дивизия има мексиканско гражданство. Два дни ми се струваше, че ще ме върнат у дома с белезници на ръцете.
— И какво се случи?
