По заповед на президента

Макнаб да стои на прага между пилотската кабина и корпуса.

— Да, сър, разбира се — каза Танър. — В момента сме на сто мили от крайбрежието на Флорида, почти изравнени с Маями.

— Това го виждам — каза Макнаб, като посочи точката, която трябваше да изобразява самолета, а после протегна ръка, за да вземе таблицата.

Танър му я подаде, Макнаб я изучава миг, после му я върна.

— Виждаш ли къде съм посочил? — запита Макнаб.

Танър погледна.

— Да, сър. Коста Рика.

— И по-точно, международното летище „Хуан Сантамария“ — каза генерал Макнаб.

— Да, сър.

— Сега това, което ще направиш, майоре, веднага щом според теб радарите на Куба изгубят интерес към нас, е да се свържеш с някого и да кажеш, че заради силна турбуленция искаш да промениш курса с около 172 градуса.

— Което ще рече, да хванем курс към „Хуан Сантамария“, сър?

— Ако има въпроси защо сменяш курса, не искам да споменаваш в разговора името на летището, разбрано?

— Да, сър.

— Ако ти бях казал, че ще имаме технически проблеми и че „Хуан Сантамария“ е най-близката ни възможност, щеше да ме сметнеш за далновиден, нали?

— Да, сър, предполагам.

— Добре. Ценно е това, по-нисшите офицери да мислят, че по-висшите от тях имат загадъчни способности и знаят неща, които те не могат да знаят.

Майор Танър се усмихна на генерал Макнаб. Тази не беше първата операция на „Грей Фокс“, в която той участваше, но за първи път летеше с генерал Макнаб. Като знаеше това, полковник Торине набързо беше разказал на него и на двамата други пилоти какво могат да очакват от легендарния офицер от Специалните части. Подчерта, че преди всичко трябва да очакват неочакваното, да не задават въпроси, нито да изразяват мнение, освен ако не са ги помолили за това. Майор Танър се опита да наруши една от точките на краткия брифинг на Торине.

— Сър, да не би отвлеченият от Чад самолет да е там?

Макнаб го изгледа студено.

— В армията има стара поговорка, майоре. В нея се казва, че лейтенантите не бива да се женят, капитаните могат да се женят, а майорите трябва много да внимават и да бъдат далновидни. Тя вероятно важи и за Специалните части.

— Да, сър — каза Танър. — Обикновено на това място вече не сме в обсега на радарите на Куба. — Той посочи схемата. — И ще съм много изненадан, ако попаднем в турбуленция на няколко мили южно от тази точка.

— Вече ви предупредих по отношение на прекалената далновидност, майоре — каза Макнаб и му се усмихна.

След това генерал Макнаб отиде в товарното отделение. Въпреки размерите на огромния самолет, то беше препълнено. Шест „Птички“ с прибрани витла заемаха повечето място. Имаше още четири резервоара, събиращи по петстотин галона. Имаше и муниции. Трийсетте души, определени за операцията, бяха разпръснати из товарното помещение, седнали върху каквото и да е, освен на неудобните стандартни седалки, изработени от алуминий и найлон. От тях шестима бяха офицери, дванайсет бяха с по-висок чин, а другите дванайсет бяха пилотите на „Птичките“. Един от пилотите беше капитан и заплатата му беше съвсем малко по-ниска от тази на подполковник. Всички останали имаха минимум хиляда часа във въздуха, а освен това бяха изключително внимателно подбрани и много тренирани, за да получат статута на войници на Специалните части. Тяхната роля нямаше да бъде лесна — щом веднъж стъпеха на земята, щеше да им се наложи да изпълняват всичко, което се наложи — от пилоти на хеликоптери до онова, което обикновено наричаме „стрелци“.

Имаше още половин дузина механици, чиято главна функция беше сгъването на витлата на „Птичките“, натоварването им на „С–17“, а след това — разтоварването им, разгъването на витлата и осигуряването за възможността за полет на „Птичките“. Имаше и двама авиационни техници, които трябваше да осигурят функционирането на всичко от електрониката на „Птичките“, и двама души, които трябваше да се грижат за оръжията. Техниците също бяха напълно квалифицирани войници на Специалните части и след излитането на „Птичките“, те също щяха да изпълняват ролята на стрелци и да осигуряват охраната на самолета.

Почти всички пиеха „Пепси кола“ или „Севън ъп“, ядяха сладолед или поглъщаха набързо по някой хотдог, стоплен на една от двете микровълнови фурни, които обикновено биваха вземани, дори да не фигурираха в списъка с оборудването.

Стоковата борса на „Хълбърт“ имаше добър ден. Генерал Макнаб нямаше въобще да бъде изненадан, ако в някой от охладителите имаше шест, и може би дори осем бутилки бира, поставени в лед. Не беше задавал въпроси, нито беше погледнал, нито пък това го тревожеше. Хората му бяха професионалисти и нямаше да отпият нито глътка, преди да свършат работата.

А на три четвърти от дължината на товарното помещение, на единствения тапициран стол, седеше специалният оператор на „Грей Фокс“ и работеше с едно от последните комуникационни устройства, произведени от някогашния сержант Алойзиъс Франсис Кейси. Той тъкмо беше напъхал последната хапка от сандвича си с чили и лук, когато видя генерал Макнаб да върви към него. Започна усилено да дъвче и се опита да се изправи. Макнаб му направи знак да остане седнал и го зачака да сдъвче и преглътне хапката.

— Разбрах, че имаме малки проблеми с комуникацията, сержант Кенсингтън — каза генерал Макнаб.

— Да, сър? — отговори Кенсингтън, като първо се смути, а после се съвзе.

— Всичко се е скапало, с изключение на образа, както разбрах.

Сержант Кенсингтън се обърна към контролното табло и натисна няколко копчета. Зелените светлини изгаснаха.

— Да, сър, нищо не свети зелено, освен контролните лампички за образа.

— Е, човек никога не може да предвиди кога тези устройства ще работят и кога — не, нали?

— Не, сър, не може.

Макнаб го докосна по рамото, усмихна му се и продължи нататък из товарното помещение. Улови погледа на огромния, доста над шест фута и с тегло над двеста паунда чернокож на име Шайн, чиято плешива глава отразяваше светлината и му беше спечелила прякора Светещия Шайн, след което му направи знак да отиде при него.

— Без да ме будалкаш, Шайн — каза Макнаб. — Щом ти дам координатите, колко време ще ти е необходимо да програмираш компютрите?

— Сър, това вече е направено. Можем да сме във въздуха не повече от десет минути след отварянето на вратите.

— Ти никога не ме слушаш, Шайн. Вероятно затова още не си генерал.

— Не отиваме ли в Суринам, генерале?

— Не съм казал това, Шайн.

— Хайде, шефе, аз трябва да знам. Имам цяла чанта с дискети с координати на летища в Южна Америка. Може би на една от тях е онова, което ви трябва. В такъв случай ще са ми необходими само петнайсет минути да препрограмирам. В противен случай ще ми е необходим час, може би дори малко повече.

— Случайно да имаш в чантата нещо за Коста Рика?

— Не знам, шефе. Ще трябва да проверя.

— А защо не го направиш? И да ми кажеш.

— Да, сър.

— Направи го възможно най-тихо.