— Ами, когато Чарли се обади от Мексико…
— Чарли е майор Кастило? — прекъсна я президентът.
— Да, сър.
— А какво прави той в Мексико? — запита президентът, почти риторично.
— Той беше в Козумел, господин президент — каза Хол. — А в момента е на път за Коста Рика. Целта е същата: да намери и неутрализира отвлечения самолет.
— Да, глупав въпрос — каза президентът.
— А как се придвижва той? — запита Кохън. — Аз се тревожа за нарушенията на въздушното пространство на държавите.
— Семейството му има самолет — каза Хол. — „Лиър 45XR“. Взел го е назаем.
— Семейството му има такъв самолет?! Нищо чудно, че може да си позволи да живее в „Мейфлауър“ — каза доктор Кохън.
— Е, какво ви каза той от Мексико, Бети?
— Когато Кастило каза на майор Милър, че трябва да отидем до летището, за да проверим какви редовни полети има от Коста Рика до Филаделфия — отговори Бети, — се свързах с Тери Халоран от „Еър Лийз“ и извадих късмет. Той знаеше, защото самите те са продали въпросния самолет на компанията „Еър Транспорт“ от Коста Рика. Те осъществявали редовен полет до Фили веднъж в седмицата. Внасят свежи цветя, а изнасят домакински стоки за супермаркетите.
— И терористите ще заменят този самолет с отвлечения? — запита доктор Кохън.
— Точно така, Натали — каза Хол. — Самолетът излетял от Африка и кацнал на частно летище във Венецуела, близо до езерото Маракарибо, където му сложили номерата на Коста Рика.
— Този руснак е истинска мина за ценна информация, нали? — каза президентът. — Колко щеше да е хубаво, ако можехме да кажем същото и за ЦРУ.
Никой не каза нищо известно време. Накрая Милър наруши тишината.
— Има още, господин президент. На път за Филаделфия те минават през Тампа, което означава, че когато излетят оттам за Филаделфия, полетът вече е вътрешен, а не международен. И ще получат разрешение да кацнат на летището във Филаделфия.
— Това ние, ченгетата, наричаме съвпадение, господин президент — каза Бети, която вече не изпитваше нервност и несигурност. — Не е абсолютно доказателство, но всичко съвпада…
Президентът вдигна ръка.
— Фред — каза президентът, — нареди да преустановят нашествието в Суринам.
— Да го отменя, господин президент? — запита секретарят на отбраната Бидърмън. — Напълно?
— Не искам нашите сили да унищожат самолет на Суринам. Не ми пука какво ще им кажеш, само го преустанови.
— Да, господин президент — каза Бидърмън и тръгна към телефона.
Президентът вдигна слушалката на телефона, който стоеше на масичката за кафе, и каза:
— Свържете ме с директора на ЦРУ. Ще почакам.
Свързаха го за по-малко от двайсет секунди.
— Тук е президентът, Джон. Сега, слушай внимателно, защото нямам време нито да повтарям, нито да обяснявам, нито да споря. Не искам никакви действия в Суринам. Никакви. Точка. Ще се свържа отново с теб след малко и ще ти обясня, но в момента искам само да отмениш това, което може би си планирал. Благодаря ти.
Той затвори. Издиша шумно огледа се из стаята, усмихна се на сержант Шнайдер и майор Милър. А после се сети нещо, което накара усмивката му да изчезне.
— А как реагира кметът на Филаделфия на това, че все още имаме малък проблем с Камбаната на свободата? — запита той.
— Не съм му казал, господин президент — каза Мат Хол. — Той щеше веднага да се появи по телевизията и да нареди евакуация от центъра на града.
— Исусе! — възкликна президентът. — Е, но той, рано или късно, ще разбере. И как ще се справим с това?
— Няма причини той да разбира, господин президент — каза Хол.
Президентът вдигна учудено вежди и мина секунда, преди да запита:
— Предполагаш, че дотогава ще сме неутрализирали самолета?
— Да, сър. Най-лошият сценарий: самолетът успява да излети от Коста Рика и стига до Тампа, където ще го „заловим“ — каза Хол.
— Това означава, че не очакваш те да променят маршрута на полета. Трябва да помислим и за това, Мат — каза президентът.
— Трябва да го свалим в минутата, в която се издигне над земята в Коста Рика — каза Бидърмън. — Над международни води.
— Трябва да се опитаме — каза президентът — да го неутрализираме тихо, докато е на земята в Коста Рика. Подчертавам думата
— Не, сър, ако предположим, че успеем да намерим самолета в Коста Рика.
— Но „Грей Фокс“ в момента са на път за Суринам, господин президент — каза Бидърмън.
— Наредих да се спре нахлуването в Суринам — каза президентът и в гласа му вече се долавяше неприятна нотка. — Ти не беше ли тук, Фред, когато издадох заповедта?
— Сър, обикновено имаме мигновена връзка с транспортното средство на „Грей Фокс“. Но в момента нямаме. Слънчеви петна… Или нещо друго…
— Искащ да кажеш, че нямаме връзка с „Грей Фокс“?
— В момента не, сър.
— А колко са далеч те от Суринам? — запита президентът.
— Ще стигнат там след няколко часа, господин президент.
— Дотогава искам да сте предали на Макнаб, че трябва да поеме към Коста Рика. И че ще получи допълнителни заповеди. Исусе Христе, Фред, изпратете „F–15“ след него и го принудете да обърне, ако трябва.
— Да, сър. Къде в Коста Рика, сър.
— Генерал Макнаб е много находчив човек. Защо не оставим на него да реши?
Вратата на Овалния кабинет се отвори.
— Господин президент, говорителят е тук — каза шефът на президентския екип.
— Е, вече свършихме тук. Засега — каза президентът. — Но искам всички да сте на разположение.
— Защо всички не отидем в моя кабинет? — каза Натали Кохън. — Ще изпием поне по чаша кафе.
(ПЕТ)
Офисът на съветника по националната сигурност
Белият дом
1600 Пенсилвания авеню
Вашингтон, окръг Колумбия
11:50, 10 юни 2005
— Ще отида до работното помещение — каза секретарят на отбраната Фред Бидърмън. — Може би вече имат връзка с Макнаб. Тук се чувствам като ученик, който всеки момент ще бъде извикан в кабинета на директора. Някой иска ли да дойде с мен?
— Аз — каза секретарят по вътрешната сигурност Мат Хол.
— Аз мисля да заведа Милър и Бети на обяд — каза Натали Кохън на съветника по националната сигурност.
— Добра идея — каза Хол. — Ще се присъединим към вас там.
— Секретар Хол — каза майор Х. Ричард Милър, — може ли да ми отделите минутка, сър?
— Давай — каза Хол.
