Той се наведе, извади пурата от пепелника, запали я отново, дръпна, огледа края, дръпна отново и продължи:
— Саддам се озовал върху… не, той плувал в черно море от петрол, който му бил напълно ненужен, а останалата част от света го наричала черно злато. Трябвало да открие начин да го изнесе от Ирак и някак да го промуши през стената, издигната от Обединените нации.
Той почука с пръст по плочките.
— Първо пробвал по дипломатически път. Трябвало да накара ООН да премахне ембаргото. За тази цел му били необходими влиятелни приятели в ООН. Как се създават приятели? Даваш им по нещичко. Уредил петролодобивните площадки да бъдат предадени на хора, които смятал за приятели. Много от тях били французи и руснаци, но имало и други. — За да опрости нещата, като подкупил служители в ООН, за да прехвърлят площадките в ръцете на въпросните хора, той понижил цената с например петдесет цента на барел. Това са много пари, когато говорим за два милиона барела петрол — цял един танкер, пълен с петрол. — Единствената задача на въпросните хора била да натрупат печалба от милион долара, като прехвърлят добива от съответната площадка на друг. Саддам пуснал слуха, че ако успее да изнася повече петрол, ще има още много милиони, които да потекат в ръцете на онези, които си затваряли очите. — Сприятелил се и с други, като не се оплаквал, че лекарствата, които се доставяли за бедните деца и жени в Ирак, били прекалено скъпи. Например аспиринът струвал по пет долара таблетката. Брашното било по двайсет долара за килограм. — За да може това да се получи, той имал приятели в ООН, които си затваряли очите за нередностите. Че как иначе да се сприятели човекът? Трябвало да им бутне по нещичко. А той с какво разполагал? С черното злато, което не можел да използва. Как да им го достави обаче? Подкупил инспекторите на ООН, които контролирали износа на петрол. Ако затворел очи за някакви си сто хиляди барела петрол, които по грешка се озовавали в танкер, който пренасял законен петрол по програмата „Петрол срещу храни“, той няма нищо против, ако някой оставел куфар, натъпкан с чисто нови банкноти от по сто американски долара, в апартамента на баба му, той също нямал нищо против.
Той издърпа кофата и преля от нея в четири от чашите. След това взе една от пълните чаши и я отдели на плочките.
— Тази е за хората от ООН, които са били така любезни да си затворят очите, докато някой е товарел танкера.
Взе втора чаша, отдели я при първата и обясни:
— Тази е за хората от ООН, които не са открили нищо подозрително, когато в страната е бил внесен аспирин по за пет долара таблетката или брашно по за двайсет долара на килограм и са потвърдили, че всичко е законно.
Той взе останалите две чаши и ги качи на тясна полица отстрани.
— А тези двете, вече превърнати в пачки от чисто нови банкноти от по сто долара, се връщат при Саддам, за да може да построи дворци на синовете си и да подкупи нови хора. — Ще забележите, че когато напълних чашите, водата в кофата не намаля кой знае колко.
Той спря за момент, огледа събралите се, след това сипа вода и в останалите чаши.
— В Ирак има много рафинерии — продължи Кочиан, — в които се произвежда много повече… да кажем бензин, отколкото е необходим на Ирак. С него какво става?
Той пое две от чашите и се наведе към мястото, където се бе отпуснал Торине, за да ги остави до единия му лакът.
— Ти си Йордания — разпореди се Кочиан. — Йорданците не мразят американците като останалите арабски страни по всяка вероятност защото вдовицата на последния крал е дъщеря на американски генерал. Така че американците не се отнасят толкова критично към Йордания, колкото към останалите арабски страни. Както и да е, Йордания има нужда от бензин. Там няма нито нефтопровод, нито пристанище, а пък Ирак разполага с достатъчно танкери, които побират по двайсет хиляди галона. Как да пренесат този товар през границата? Някой трябва да бъде подкупен.
Той помести чашите от лакътя на Торине към кръста му и взе едната.
— Тази, като по чудо превърната в долари, отива обратно в Ирак.
— Господи! — възкликна Кастило.
— Има някои логистични проблеми, които трябва на всяка цена да бъдат разрешени — не спираше Кочиан. — Саддам иска определени неща — синовете му например обичат спортни „Мерцедеси“ и списание „Хъслър“ — които той няма право да внесе по законен път в Ирак. Сигурно забелязахте, че не говоря за военни стоки, за части за самолети, които попадат в съвсем друга категория. Така че как да задоволи нуждите на синовете си?
— Подкупва инспектор на ООН и той се подписва, че няма нищо подозрително, когато контейнерът, предназначен за някоя иракска болница, се окаже, че е изпратен от заводите на „Мерцедес Бенц“ в Щутгарт. Или пък когато контейнерът с надпис „Медицинска литература“ е пълен с порноиздания и касети.
— Международното летище „Саддам Хюсеин“ в Багдад поема доста товарни самолети — много от тях са руски, собственост на Александър Певснер. Те пренасят рентгенови апарати от заводите на „Мерцедес Бенц“…
— Хер Кочиан, разкажете ми за Певснер — помоли Кастило.
— Какво да ти разкажа за него?
— Доколко е замесен в „Петрол срещу храни“?
— Изкарал е много пари.
— И той ли е сред подкупените?
— Хайде да не си играем с думите — тросна се Кочиан. — Да не би някой да му е дал пачка пари и да му е казал: „Бъди така любезен да не се съобразяваш със санкциите на ООН и прекарай «Мерцедеса» в този контейнер до Багдад.“ Няма такова нещо. Той прекарвал ли е контейнери, в които се предполага, че има рентгенови апарати, без да погледне дали това е стоката в контейнера? И още как. Смъквал ли е два пъти или три пъти — дори пет пъти — по-висока цена от приетата, за да прекара рентгеновите апарати до Багдад? Без да му мигне окото. Проверявал ли е дали описаните в товарителницата десет милиона таблетки аспирин наистина съдържат аспирин, а не десет милиона американски долара? Да не е луд? Приемал ли е подкупи? Не е задължително. Плащано ли му е в брой? Естествено. Парите, които е смъкнал от Саддам Хюсеин, същите пари ли са, които Саддам е получил при износа на стоката, която не е имал право да изнася? Абсолютно сигурно. Откъде иначе би взел Саддам тези пари? Мога ли да докажа всичко това? Няма начин.
— Много интересно — заяви Торине.
— А ти защо се интересуваш от Александър Певснер, Карл? — попита Кочиан.
— Името излезе на няколко пъти в разговори с различни хора — отвърна Кастило. — Хер Кочиан, вие знаете ли как са се плащали подкупите?
— Или в петрол, или в пари, нали ти казах.
— Нямам това предвид. Вие споменахте, че някой предава на нечия баба един куп пари. Кой е този неизвестен някой? Кой е извършвал плащанията.
— Системата е доста сложна — отвърна Кочиан. — Какво е американското ти име, Карл? Чарлс ли?
— Карлос — отвърна Кастило. — Това е испанският вариант на Карл и Чарлс.
— Да, разбира се. Това много ще ти хареса,
— Кое?
— Когато бизнесът се разраснал и се оказало доста неудобно парите да минават през банки, да се препират и каквото там е необходимо, Саддам започнал да се оглежда и ослушва, за да си намери стабилен човек, който да върши тази работа. Трябвал му някой, за предпочитане висш служител, най-добре дипломат, който пътува в района, и никой няма дори да помисли да прерови багажа му. Единствените, които нямало да имат проблеми, били служителите на ООН. Затова започнали да преслушват хората от ООН, все хора, с които били работили досега, и не останали никак доволни. Най-сетне открили техния човек в ООН в Париж. Бил бюрократ, не истински дипломат. Работел към…
— Европейската дирекция за сътрудничество между отделите, нали? — прекъсна го Чарли.
— Той бил шеф на Европейската дирекция за сътрудничество между отделите — отвърна Кочиан и го погледна особено. — Което означавало, че имал право на дипломатически паспорт, издаден от ООН.
