Ерик. — Не е ли това същият евфемизъм, който вие, американците, използвахте за убийствата във Виетнам?
— Заповедта ми е да ги открия и обезвредя — повтори Кастило. — Идеята е да стане ясно, че има неща, които не могат да ти се разминат просто така.
— На мен това ми прилича на отмъщение. И тази заповед да не би да те прави посланик на Господа?
— Не. Не на Господ. Не служа на Господ.
Кочиан кимна.
— Така е. — Погледна Гьорнер. — Не намираш ли, че много прилича на Стария?
— Много — потвърди Ото.
— Дядо ти беше човек на думата — продължи Кочиан. — Когато ти кажеше нещо, можеше да му имаш пълно доверие. И ти ли си същият, Карл?
— Приятно ми е да се възприемам като офицер и джентълмен. Нали това ме питахте?
— Точно това — потвърди Ерик. — Сега, Карл, ако ми дадеш дума, че няма да хукнеш при ЦРУ или някой от правителството, ще ти дам имената на германците, които са се облагодетелствали от „Петрол срещу храни“ и в момента се опитват да покрият парите си в Аржентина, Бразилия, Парагвай… в цяла Южна Америка. Ако успееш да използваш тази информация, за да откриеш Лоримър, чудесно. Но преди това искам да ми дадеш дума, че няма да използваш наученото от мен за други цели.
— Имате думата ми.
— И няма да кажеш на никого откъде си научил всичко това.
— Съгласен съм.
— А господата с теб ще се съобразят с дадената дума.
— Напълно. Кога ще ми дадете имената?
— Щом се върна в офиса, ще ми трябва около час, може би дори повече, за да прегледам каквото имам. Искам да се уверя, че ако „обезвредиш“ някой от тях — много по-приемлив израз от „ликвидирам“, нали? — те наистина го заслужават.
— Съгласен съм.
— Не искам нито ти — още по-малко Ото — да разпалите любопитството на хората. Да се видим в „Карпатия“ на обяд. Ото, ти нали знаеш къде се намира?
Гьорнер кимна.
— И аз знам — намеси се Чарли. — Недалече от американското посолство.
Кочиан кимна.
— Ще похапнем добре — обеща той и се изправи без всякакви усилия. След това изпъшка, наведе се, взе пепелника, мобилния, вестниците и списанията.
После зашляпа по плочките към банята и затвори вратата.
— Успя да измъкнеш от него повече, отколкото предполагах, Карл — призна Ото Гьорнер. — Надявам се само да е за добро. Той пропусна да каже, че въпросните хора ще го хванат и ще го изтезават до смърт, ако знаят колко много е научил. Ако не внимаваш с имената, те ще научат откъде си се сдобил с тях.
Кастило кимна, но не отговори. След това се изправи.
— Да тръгваме. — Стегна кърпата на кръста си. — Трябва да се обадя по телефона.
(ДВЕ)
Посолство на Съединените щати
Будапеща, Унгария
11:05, 28 юли 2005
Ото Гьорнер докосна Кастило по ръката, когато понечиха да слязат от таксито пред американското посолство, седеметажна къща на един век.
— Нали няма да ти трябвам? — попита той.
— Не.
— А и ще се получи доста неловко.
— Ще се справя — обеща Чарли.
— Искаш ли да задържа таксито, да отида в „Карпатия“, да запазя маса, да си поръчам едно кафе…
— Добре, Ото. Няма да се бавя. Ще се видим в ресторанта — съгласи се Кастило и слезе заедно с останалите. Докато гледаше след отдалечаващото се такси, сержант Сиймор Кранц го докосна по ръката.
— Майоре, какво, по дяволите, е това? — посочи той.
Кастило вдигна поглед. В парка срещу посолството имаше статуя на мъж в униформа, скръстил ръце зад гърба си.
— Това е статуя, Сиймор. В Будапеща е пълно със статуи. Дори има част от Берлинската стена.
— Това е старовремска американска униформа — уточни Кранц.
— Виж ти! Той е прав — подкрепи го полковник Торине.
Кастило погледна отново.
— Колко е часът във Вашингтон, Сиймор?
Кранц погледна часовника си.
— Четири и пет, господине.
— Тъй като няма значение кого ще събудим в четири и пет или в четири и десет, да вървим да понаучим нещо, като огледаме статуята — предложи Кастило. — Какво, по дяволите, търси статуя на войник в американска униформа насред Будапеща?
Приближиха се. Беше американец в униформа от Първата световна война, с ботуши за езда и бричове. Сякаш оглеждаше посолството и го одобряваше.
Имаше бронзова платка с надпис на английски. Кранц я прочете на висок глас.
— Хари Хил Бандхолц, бригаден генерал от Американската армия. — „Аз просто изпълних заповедите, дадени ми от правителството, както ги разбрах, тъй като съм офицер и джентълмен от армията на САЩ.“
— За какво, по дяволите, става въпрос? — попита Фернандо.
— Какви ли заповеди е изпълнил, за да му вдигнат статуя? — зачуди се Кранц.
— Може в посолството някой да знае. Да вървим — предложи Кастило.
Дори да имаше такъв човек, те не го срещнаха.
Първо попаднаха на морски пехотинец от охраната, сержант, който любезно, ала категорично им отказа достъп до посланика без предварителна уговорка.
Полковник Торине представи документите си от Военновъздушните сили.
— Сержант, свържете се незабавно с военния аташе.
Сержантът огледа внимателно снимката на документа и посегна към телефона.
— Тук чака полковник от Военновъздушните сили на САЩ и настоява да разговаря с военния аташе — предаде той, а след секунда връчи слушалката на Торине.
— Говори полковник Джейкъб Торине от военновъздушните сили на САЩ. Вие военния аташе ли сте, капитане? — Последва кратко мълчание. — Тогава го повикайте на проклетия телефон, й то веднага.
Появи се подполковник от армията.
— Полковник Торине? — попита той.
— Аз съм.
— Подполковник Мартин, господине. Аз съм военния аташе. Мога ли да видя документите ви?
Торине отново извади документа.
— С какво мога да ви помогна, полковник?
— Искаме да се видим или с посланика, или с шефа на мисията — отвърна Торине.
— Мога ли да запитам защо?
— Не, по дяволите, не можете! — избухна Торине.
— Джейк! — обади се предупредително Кастило. — Полковник, трябва да разговаряме с Белия дом по
