Паспортът — с който, освен че можеш да минеш необезпокояван през всяка митница и паспортен контрол, те освобождава от местните данъци и от данъците в родната ти страна — е наградата за заслужили бюрократи на ООН.
— С какво се занимава Европейската дирекция за сътрудничество, хер Кочиан? — полюбопитства Кастило. — Отдавна се чудя.
— Честно казано, не знам — призна Кочиан. — От всичко, което съм видял в ООН, едва ли е нещо особено полезно. Само че в продължение на десет, може би дори петнайсет години, нашият приятел обикаля Европа и Щатите и се занимава с някаква координация, каквото и да означава това.
— Не е само това. Той не бил женен, така че нямало половинка, която да досажда с въпроси какво прави съпругът й; не бил хомосексуалист, така че нямал и гадже, което да досажда със същите въпроси. Освен това заплатата му не била на висота. Въпреки че не плащал данъци и всичките му пътни и дневни се плащали, заплатата не била впечатляваща.
— Най-важното е, че бил не просто американец, което нямало да събуди подозренията на сънародниците му, ами американец, настроен антиамерикански. Вероятно защото бил чернокож. Може и да греша. Ала тъй като бил чернокож, американците нямало да го поставят под лупа.
— Името му е Жан-Пол Лоримър — уточни Кастило. — Искам да знам къде се намира.
— Моля те, Карл, задоволи любопитството на стареца. Вие, американците, откога знаете за Лоримър?
— Сравнително отскоро. Той къде е, хер Кочиан?
— Някъде там — отвърна Кочиан и посочи към прозорците на стените.
— В Будапеща ли?
— В Дунав — уточни Кочиан. — Може и в Сена.
— Защо сте толкова сигурен, че е мъртъв?
— Може да е в някоя килия, където го разпитват за имена, за да не остави свидетели. Но съм готов да се обзаложа, че е в една от двете реки.
— Каква е била връзката му с Анри Душон?
— Сега вече знам защо си дошъл при мен. Ото ти е казал за него.
— Не е само това. Разкажете ми за Душон.
— Той е бил един от асистентите на Лоримър — продължи Кочиан. — Бил поел грижите за Ливан, Египет, Кипър и Турция… — може и други страни, но само за тази имам сведения.
— Кой го е убил?
— Според мен или французите, или египтяните. Може и германците или турците. Наистина не знам, но съм готов да заложа на французите или египтяните.
— И според вас същите хора са убили Лоримър, така ли?
— Списъкът с желаещи да запушат устата на Лоримър включва всички, които изброих досега, плюс руснаци, сирийци, иранци… Списъкът е дълъг, хер Госингер.
— Значи според вас Лоримър не се е покрил? — потна Кастило.
— Може и да се е опитал да се скрие, след като е видял какво са сторили на господин Душон.
— Сигурен ли сте, че е разбрал?
— Мой стар приятел, виенчанин, ми показа снимки на Лоримър, когато влиза и излиза от апартамента на Душон във Виена. Снимките са правени, след като някой е извадил зъбите на Анри и му клъцнал гърлото. След това господин Лоримър изчезва. Може да се окаже, че е вече на небето, но според мен австрийската полиция е дебнела пред апартамента на „Кобенцлгасе“ и е чакала Лоримър да се появи. Когато е пристигнал, са го закопчали и отвели някъде.
— Знаем, че някой е купил билет за влака до Париж с кредитната карта на Лоримър, издадена от ООН. Нека приемем, че го е сторил Лоримър. Което ще рече, че не са го пипнали във Виена. Ако е видял какво са сторили на Душон, той си е подсигурил гърба. Нека приемем, че се е качил на влака, но не е отишъл в Париж, защото е подозирал, че ще го търсят и там. Да приемем, че е слязъл в Мюнхен. Или че изобщо не се е качил във влака за Париж. Може да си е купил билета до Париж с кредитната карта, след това да е купил друг и да е платил за него в брой, за да отиде… кой знае къде. Може би дори в Будапеща.
— Има голяма вероятност да е станало точно така — кимна Кочиан. — Според мен няма да успеете да го откриете.
— Ако е искал да се скрие — а той сигурно се е сетил да си подсигури някое скрито местенце, в случай че оплете конците — къде според вас може да се е заврял?
— Къде ли не — сви рамене Кочиан. — В Южна Франция, в Ливан. Може дори да е в Щатите. Никой няма представа.
— Не споменахте Южна Америка — забеляза Кастило. — Аржентина или…
Кастило замълча, защото забеляза, че Кочиан поглежда вбесен Ото Гьорнер. След това Ерик извърна очи към Чарли.
— Защо да не се крие в Южна Америка? — настоя Кастило.
„Да, наистина, защо не? Дали онези гадове не отвлякоха госпожа Мастърсън в Буенос Айрес и не убиха съпруга й в Южна Америка, след като не са успели да открият Лоримър тук? Може би са решили, че е в Южна Америка, а след като сестра му е там, тя ще има представа къде се намира? Или пък са си казали, че е заминал там заради нея.“
— Ото, ти си говорил пред малкия Карлхен за Южна Америка, доколкото разбирам — обади се саркастично Кочиан.
— Споменах нещо — призна Гьорнер. — Но не и в тази връзка.
— А в каква?
— Разказах му за подозренията ти — които са и мои, — че част от германските пари, получени по програмата „Петрол срещу храни“, може и да са изнесени там.
—
— Знам, че искате да ми разкажете, хер Кочиан — помоли Кастило.
— Не е вярно.
— Но въпреки това ще ми разкажете, нали?
— Няма.
— Кранц, вади клещите — надигна глас Кастило. — Ставаме зъболекари.
— Карл, изобщо не е смешно! — възмути се Ото Гьорнер.
— Смешното е — намеси се напълно сериозно Кочиан, — че не съм сигурен дали той се шегува, или не. Одеве казах, че много прилича на Вили. Погледът в очите му точно сега ми напомня за Стария. Когато Стария те погледнеше по този начин, означаваше, че ще направи каквото трябва, за да си получи своето.
— Единственото ми желание е да открия Жан-Пол Лоримър — призна Кастило.
— А пък аз искам да размажа мръсниците в Германия, които са се нагушили благодарение на „Петрол срещу храна“ — отвърна Кочиан. — Много скоро ще се добера до доказателства, които няма да могат да отрекат. И не искам никой — дори ти — да се втурнеш на сцената и да ги подплашиш, а те да разберат, че съм по петите им, и така да им дадеш възможност…
— Не се интересувам от алчните германски мръсници, стига да нямат нищо общо със смъртта на Мастърсън и сержант Маркъм — отвърна Кастило.
— Значи пак стигаме до отмъщението.
— Стигаме до заповедите, които имам — настоя Чарли.
— Подобни думи често са се чували по време на Нюрнбергския процес — засече го Кочиан. — Следвах заповеди.
— Казвали са го, за да се оправдаят, задето са избивали невинни хора — отвърна Кастило. — Онези копелета не са били нито невинни, нито безпомощни.
Кочиан кимна.
— Истина е. — Погледна Чарли в очите. — Ти така и не ми каза какви са заповедите ти.
— Трябва да открия хората, отговорни за убийствата, и да ги обезвредя — обясни Кастило.
— Да ги обезвредиш значи? Това да не би да означава същото като „да бъдат ликвидирани“? — попита
