пъти на ден в „Юкона“. Чувствам се като кукла на конци. Ти къде си?
— В Будапеща.
— Монтвейл иска да говори с теб. И шефът. Освен това получихме тайнствено съобщение от приятелката ти Натали. Има някакъв проблем с обезопасената връзка на самолета й и с посолството в Сингапур. Да знаеш, че заради тази работа ще падат глави.
— Прочети ми писмото. Може да се наложи да разговарям с Монтвейл.
— Добре, ще записваш ли, или само да ти го прочета.
— Само ми го прочети.
— Добре. „Строго секретно по заповед на президента. От държавния секретар до секретаря на Вътрешна безопасност. Моля, предайте спешно следното лично на К. Г. Кастило. Допреди час нямах представа, че Юнг работи за мен. Разговарях с посланик Силвио в Буенос Айрес и с посланик Макгрори в Монтевидео и съобщих и на двамата, че отсега нататък Юнг трябва да представя всички сведения, с които разполага, на теб. Само това успях да направя, тъй като обезопасената връзка и на самолета, и в посолството, се разпадна. Направо не е за вярване. Кажи ми, ако има още нещо, с което да ти помогна. Най-добри пожелания. Натали. Край на личното съобщение от държавния секретар.“
— Всичко е ясно, Дик.
— Кой, по дяволите, е Юнг?
— Агент на ФБР в Монтевидео.
— За Кохън ли работи? Какво става?
— Нямам представа. Няма и да разбера, докато не се върна в Буенос Айрес.
— Кога се връщаш?
— Веднага след като обядвам.
— Самолетчето ти ще успее ли да прелети над Атлантическия?
— Господи, надявам се. Дик, изчакай да тръгнем — да кажем до девет ваше време — и съобщи на секретар Хол, че съм звънял и съм получил съобщението на секретар Кохън. Не искам да будя нито него, нито посланик Монтвейл в четири сутринта. И изпрати съобщение на секретар Кохън. Пиши: „Получих го. Много благодаря. Чарли. Край на съобщението.“ Изпрати още едно съобщение на посланик Силвио и му съобщи, че тръгваме и ще пристигнем, без да се бавим. Излитаме след не повече от два или три часа.
— Радиовръзката на Грей Фокс е монтирана в Буенос Айрес и работи отлично. Може ли да я използвам?
— Разбира се.
— Нещо друго, Чарли?
— Разкарай си мръсния смрадлив гипс от бюрото ми.
— Ходи си го начукай. Казах го с всичкото уважение, на което съм способен. Пази си гърба, приятелю.
— След като чух разговора ви, господин Кастило — заговори посланикът, — трябва да призная, че така и не разбрах какво правите, освен че вече не се съмнявам, че имате право да използвате обезопасената ми линия.
— Благодаря ви, че ми позволихте да я използвам, господине.
— Няма нужда да ви казвам, че искрено се надявам да заловите убийците на Джак Мастърсън. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не се сещам за нищо, господине — отвърна Чарли. — Само едно. Кой е американският офицер, чиято статуя е отсреща в парка?
Посланикът се засмя.
— Забелязали сте значи? Бригаден генерал Хари Хил Бандхолц е бил изпратен тук през 1919 година като част от Съюзническата комисия за контрол, която е следяла изтеглянето на румънските войски от Унгария. — Румънците си мислели, че по време на изтеглянето могат да задигнат трансилванските съкровища от националния музей. Бандхолц преценил, че това не е правилно. И така, на 5 октомври 1919 година той отишъл в музея сам, въоръжен само с камшик за езда, и подгонил румънците, както Христос прогонил търговците от храма. Сигурно е бил страхотен човек.
— Очевидно.
— Когато го попитали защо, той отвърнал, че изпълнява дадените му заповеди по начина, по който ги разбира като офицер и джентълмен. Напоследък определението „офицер и джентълмен“ не се чува често.
— Господин посланик — намеси се Торине. — Може да ви се стори странно, но го чух днес.
— Казано сериозно или на шега?
— Напълно сериозно, господине — отвърна Торине. — Беше казано от един офицер и джентълмен.
— Унгарците обичали Бандхолц и му издигнали статуя — продължи посланикът. — Била открита през 1936 година. Унгарските фашисти и нацистите не й обърнали никакво внимание, но когато дошли руснаците, веднага след войната — преди още да ни позволят да отворим отново посолството, — я свалили и отнесли за „реконструкция“. Швейцарците ни казаха какво става, защото те охранявали собствеността ни. Тъкмо бяхме поръчали да бъде направена нова, и разбрахме, че унгарците са я откраднали от склада за отпадъци и са я скрили, за да я върнат на мястото й, когато руснаците се махнат. Руснаците си тръгнали и бригаден генерал Бандхолц бил върнат на пиедестала си.
— Радвам се, че попитах, господин посланик. Още веднъж ви благодаря искрено. Няма да отнемаме повече от времето ви.
— Къде отивате, на летището ли?
— Първо в „Карпатия“, след това в „Гелерт“, за да освободим стаите, и чак след това на летището.
— Ще ви дам един от нашите автомобили — предложи посланикът и посегна към телефона. — Така поне ще знам, че съм направил нещо, за да помогна.
(ТРИ)
Ресторант „Карпатия“
Будапеща, Унгария
12:15, 28 юли 2005
Ото Гьорнер и Ерик Кочиан допиваха огромни, почти еднолитрови, халби бира, когато Кастило и останалите влязоха в ресторанта. Щом седнаха, се приближи пълничък сервитьор с пищни мустаци и поднос, пълен с огромни халби бира.
— На тях двамата не сервирайте — започна Кастило на унгарски и посочи Торине и Фернандо. — Те ще карат.
Гьорнер и Кочиан се разсмяха.
— Ще ни кажеш ли какво изтърси за нас? — възнегодува Фернандо.
— За вас няма пиене. Вие ще пилотирате — обясни Кастило.
— Ами ти?
— Аз ще наблюдавам. Затова не ми пречи да пийна малко бира.
— Тогава аз ще наблюдавам, майоре — реши Торине и дръпна халбата, сервирана пред Чарли, вдигна я, отпи огромна глътка, въздъхна доволно и обясни: — Като офицер и джентълмен съм сигурен, че въздържанието е част от добродетелите ти.
— В такъв случай на мен не ми остава друго, освен да ям — реши Кастило. — Какво ще ми препоръчате, хер Кочиан?
Кочиан бръкна в джоба си и подаде на Чарли плик. Беше пълен.
— Мога да го дам единствено на приятел — започна той. — Следователно можеш да ме наричаш Ерик.
— Много ти благодаря,
— Господи, Карл! — въздъхна Гьорнер.
— Карл, нали знаеш, че унгарците са научили Макиавели как се тровят хора? — обади се Кочиан.
