— В такъв случай, Ерик, какво препоръчваш? Гулаш, поръсен с арсеник ли?
— Виенски шницел — реши Кочиан. — В „Карпатия“ сервират най-хубавия виенски шницел на света.
— По-хубав ли е от виенския?
— Във Виена можеш да похапнеш по-вкусен унгарски гулаш, отколкото тук — уточни Кочиан. — Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, Карл. Ти знаеш ли как хората в Хамбург наричат онова, което вие наричате „Франкфуртер“?
Кастило поклати глава.
— Франкфуртер ли?
— Точно така. А знаеш ли как хората във Франкфурт наричат онова, което ние и хамбургчани наричаме хамбургер?
— Не ми казвай, че му казват „хамбургер“.
— Наденица — отвърна Кочиан. — А в Хамбург как наричат „кълцано пържено телешко“?
— Със сигурност не му казват „франкфуртер“.
— Казват му „кълцано пържено телешко“, освен в случаите, когато не го пържат и го сервират сурово, но тогава месото е просто стек „Тартар“.
— В интерес на истината, Ерик, аз много обичам виенски шницел. Можеш ли да помолиш в кухнята да приготвят шест и да ги опаковат, за да ги взема на самолета?
— Няма ли да се развалят?
— В самолета има кухненски бокс и фризер. В момента вътре има само една бутилка бира и виаграта на полковник Торине.
— Боже! — възкликна Торине.
— Това е той, моят приятел Карл — въздъхна Ерик Кочиан. — Тъй като Ото плаща, можете да поръчате всичко, което стиснатите ви алчни сърчица пожелаят.
— В такъв случай, дванайсет виенски шницела — реши Кастило. — Плюс един, с който да обядвам. Много обичам виенски шницел.
XVII.
(ЕДНО)
Заход към международното летище „Хорхе Нюбъри“
Буенос Айрес, Аржентина
05:35, 29 юли 2005
Кастило пилотираше. Нощта бе ясна и той видя трептящите светлини на Буенос Айрес, когато започна да се спуска. Докато се снишаваше, светлините станаха по-ясни. Нещото, което приличаше на оранжева линия, насочила се към града, се превърна в двойна линия и той различи фаровете, които се движеха по магистрала 8 и Северния път от Пилар към града.
Пътуването си го биваше. „Лиърът“ беше бърз — скоростта, която развиваше на дълги разстояния, бе три четвърти от скоростта на звука, — ала той не бе създаден за презокеански пътувания. Налагаше се да спират, за да зареждат. Първо пътуваха три часа и половина от Будапеща до Казабланка, Мароко. След като презаредиха, пътуваха още три часа до Дакар, Сенегал, най-западната точка на Африканския континент.
От Дакар минаха четиричасова отсечка през Атлантика до Ресифе, Бразилия. Това бе най-проблемното време, тъй като в Атлантическия няма къде да се спре за презареждане. Имаше момент, в който се наложи да стискат палци, но за късмет нямаше насрещни ветрове, нито пък други проблеми, които да ги забавят, а Торине, който бе на лявата седалка, прецени, че е най-добре да продължат. Проблеми така и не се появиха.
В Ресифе очевидно не бяха свикнали да презареждат малки частни самолети и да осигуряват храна в два след полунощ, затова им отне час и половина, докато се справят с двете задачи. С изключение на това всичко останало бе наред.
След това поеха на юг, към Сао Пауло, и покриха разстоянието за малко по-малко от два часа и половина, а след това потеглиха за Буенос Айрес, полет, който щеше да им отнеме около два часа.
„Алекс Певснер е някъде долу — мислеше си Кастило. — Имам чувството, че той ще ми трябва. Сигурно Хауърд Кенеди вече му е казал, че няма да го насоча към Жан-Пол Лоримър, за да му лепне някоя италианска бенка на челото. Това може и да се окаже проблем, за който ще се наложи да помисля. В момента съм прекалено уморен, за да вземам такива сложи решения.“
Кастило включи радиостанцията.
— „Хорхе Нюбъри“, тук „Лиър Пет-нула-седем-пет“. Намирам се на четирийсет километра северно на хиляда и петстотин метра. Чакам разрешение за кацане.
— „Лиър Пет-нула-седем-пет“ — обади се наземен контрол на „Хорхе Нюбъри“, — дясно в края на пистата и продължете до хангара на „Джет Еър“. Митнически служител и служител от паспортен контрол ще дойдат при самолета.
— „Седем-пет“ ще завие дясно в края на пистата и ще продължи до хангара на „Джет Еър“ — повтори Кастило. — Изчакваме митнически служител и служител от паспортен контрол.
Когато приближи до посочения хангар, от сградата излезе човек в бял гащеризон със светещи палки, който го насочи да паркира до „Аеро Командър“.
След като Чарли изключи двигателите, той огледа по-внимателно „Аеро Командъра“. Дясното крило висеше, част от задните стабилизатори липсваха. Гумата от лявата страна беше спаднала. Перката на левия мотор липсваше.
— Знам как се чувства този „Командър“ — обърна се Кастило към полковник Торине на задната седалка. — Стар, скапан и ненужен.
Торине погледна „Аеро Командъра“ и се разсмя.
— Бая път е видял — отвърна той, докато разкопчаваше предпазните колани.
— Ето ги и властите — обади се Фернандо.
Кастило видя два пикапа форд. Двама униформени слязоха от първия, а от втория — мъж в цивилно облекло.
— Цивилният е от ДРУ — обясни Кастило. — Не знам как се казва, но съм го виждал.
Той разкопча предпазния колан и се изправи.
Когато Чарли слезе по стълбата, забеляза, че агентът на ДРУ извива вежди, когато го видя, и веднага извади мобилния си телефон.
„Този път пристигам като К. Г. Кастило с чисто нов паспорт без каквито и да е печати.“
Когато агентът от ДРУ се приближи до „Лиъра“, той с нищо не показа, че познава Кастило, дори след като прегледа паспорта му. Митничарите също бяха много любезни. Прегледаха багажа за наркотици и експлозиви. Чарли остана доволен, че не е взел никакви оръжия от Форт Браг.
Не зададоха никакви въпроси за телефона със сателитна антена на Кранц, може би защото Кастило вече бе попитал дали може да го оставят на борда на самолета, докато са в Буенос Айрес. Дори лаптопът, който контролираше антената, не предизвика интерес. Той приличаше на най-обикновен компютър.
Митничарят обаче разопакова алуминиевото фолио, в което бяха виенските шницели. Може и да го направи от любопитство, но може и да му бе заприличало на опаковка кокаин.
— Какво е това? — попита той.
— Виенски шницел — отвърна Чарли. — Нещо като свинско по милански.
„Ако не си беше наврял носа там, аз със сигурност щях да го забравя и шницелът щеше да се развали.“
— Най-добре да го взема със себе си — реши Кастило, когато митничарят понечи да го върне във фризера. Сложи го в чантата на лаптопа.
— Приятно прекарване в Аржентина, господа — пожела митничарят.
