— По същото време съм бил с госпожа Мастърсън, господине.
— Не ви ли съобщиха, че съм звънял?
— Оставих инструкции да не ме безпокоят, докато съм с нея, господин Монтвейл.
— Дори да се обаждам аз ли?
— Независимо кой. Имах намерение да ви позвъня, господине, след като господин Кастило приключеше разговора си със секретар Хол.
— Много странен начин за подреждане на приоритетите. Разкажи ми за госпожа Мастърсън. Президентът е силно притеснен.
— Да, господине.
— Господин Монтвейл — намеси се Хол. — Позволете да предложа да се разберете с посланик Силвио, след като майор Кастило приключи с доклада си.
— Ти май не разбираш, Хол, че действам по заповед на президента.
— По тона ти, Чарлс, а аз го познавам твърде добре, смея да твърдя, че двама от хората, на които разчитам, са се хванали за гушите — намеси се президентът на Съединените щати. — Господа, нали нямате нищо против и аз да се включа в разговора?
— Разбира се, че нямаме, господин президент — отвърна незабавно Монтвейл.
— Добър вечер, господине — поздрави Хол.
— Чуваш ли ме, Чарли? — попита президентът.
— Да, господине — отвърна Кастило. — Тук е посланик Силвио, господине.
— Какво изпуснах? Не ми се иска да повтаряте, но нямаше начин да накарам проклетия… видният си гост да си тръгне по-бързо.
— Тъкмо започвахме, господин президент.
— Започни със състоянието на агента — нареди президентът.
— Добре, господине. Специален агент Шнайдер в момента е в операционната. Получила е три рани от деветмилиметров автомат „Мадсън“…
На Кастило му трябваха може би пет минути, за да докладва какво се бе случило и какво възнамеряваше да предприеме. Президентът го прекъсна три пъти. Веднъж, за да попита къде са били аржентинските полицаи, когато автомобилът на посолството е бил нападнат, втория път, за да разбере какво е качеството на медицинското обслужване, което получава агент Шнайдер, а третия път, за да напомни, че семействата на Шнайдер и сержант Роджър Маркъм трябва да бъдат уведомени.
— Това е всичко, господине — завърши Кастило.
Последва ново десетсекундно мълчание, а след това президентът заговори отново:
— Не казахте почти нищо, посланик Силвио. Означава ли това, че двамата с Чарли сте единодушни по всички въпроси?
— Да, господине — потвърди простичко Силвио. — Мислим почти еднакво.
— А щеше ли да ми кажеш, ако не беше така?
— Да, господине, щях — отвърна Силвио.
Последва ново дълго мълчание, а след това президентът каза:
— Вие чували ли сте за хората, които отишли при президент Линкълн, за да му кажат, че генерал Грант е пиян? На Линкълн му било писнало от пререканията на хората около него, а той не бил от най- търпеливите. Този път обаче успял да се овладее. Президент Линкълн казал: „Разберете какво пие генерал Грант, а аз ще се погрижа и останалите ми генерали да започнат да пият от същото.“
Президентът замълча.
— И така, господин посланик, да сменим темата. Питах се дали можете да ми изпратите по майор Кастило една бутилка от онова, което пиете вие двамата? Ще я изпия заедно със секретар Хол и директор Монтвейл.
— За мен ще бъде истинско удоволствие, господин президент — отвърна развеселен Силвио.
— Питам само от любопитство — продължи президентът. — Какво ще бъде?
— Майор Кастило, господине, също като мен харесва местно каберне „Сентенир“ от Мендоса.
— Ще чакам с нетърпение — отвърна президентът. — Май две бутилки ще са по-добре от една. Нека бъде кашон.
— Разбира се, господине.
— И още нещо — не спираше президентът. — Чарли, ти пазиш ли си гърба?
— Да, господине.
— Всъщност исках да попитам кой ти помага да си пазиш гърба.
— Господине, докато разговаряме, бодигардът ми пехотинец охранява вратата към кабинета на посланика.
— Прави каквото ти казва, Чарли. Там при вас застреляха прекалено много хора.
— Добре, господине.
— Ако останалите няма какво друго да кажат, това е всичко.
Никой не се обади.
— Добре. Ще се видим утре по някое време, Чарли. А, да, Чарлс, няма да е зле и ти да дойдеш до Мисисипи с нас.
— Разбира се, господин президент — съгласи се директорът на разузнаването Монтвейл.
(ЧЕТИРИ)
Когато Кастило излезе от кабинета на посланик Силвио, ефрейтор Лестър Брадли от пехотата на САЩ веднага изпъна гръб.
— Двама офицери от Военновъздушните сили искат да ви видят, господине. Помолих ги да изчакат отвън.
— Благодаря ти, ефрейтор — отвърна Кастило и излезе при полковник Джейк Торине и пилота на „Гълфстрийма“, — дори не помнеше някой да го е представил. Двамата бяха седнали на столове, облегнати до стената. И двамата бяха в цивилно облекло, със спортни сака и панталони.
— Тъкмо се канех да ти позвъня — Кастило стисна ръката на Торине.
— Чухме какво се е случило — започна направо Торине. — Как се справя агентът от Тайните служби? Бети, нали?
— Бети е улучена на три места. В момента е в операционната.
— Мило момиче — заяви Торине. — Ще се оправи ли?
— Мили боже, надявам се — възкликна Кастило. — Отивам в Немската болница.
— Някакви промени за утре?
— Не. Госпожа Мастърсън е решила да участва в цирка. Джейк, спомням си, че в „Гълфстийма“ имаше възможност за превоз на ранени.
Торине сви рамене, за да покаже, че не знае, след това се обърна към колегата си.
— Уолтър?
— Да, „С–37“ има конфигурация за спешни случаи.
— Има ли го на вашия самолет, полковник? — попита Чарли.
— Да.
— Ще ми разкажете ли?
— Може ли да попитам защо?
— Да не би това да е секретна информация, Уолтър? — попита саркастично Торине.
— Да, господине, в интерес на истината е секретна. Конфигурацията на цялата Осемдесет и девета президентска авиогрупа е секретна…
— Мили боже! — избухна Торине. — И ти се притесняваш, че Кастило няма нужното ниво на достъп до секретна информация… или… да не би аз да съм причината?
В първия момент Чарли си помисли, че пилотът ще каже точно това. След това го огледа по-внимателно и си помисли: „Този страхлив мърляч, изглежда, е решил в момента, че полковник от флота, изпратен по заповед на президента като пилот на «Глоубмастър», сигурно има съответното ниво на достъп до секретна
