информация, и тъй като е старши, ако му нареди да даде сведения за конфигурацията, отговорността ще падне на неговите рамене.“
— Има три седалки от лявата страна на кабината, които могат да бъдат поставени в хоризонтално положение — започна мърлячът. — Има матраци и чаршафи — и гумени, и обикновени — до кухнята. В стената до чаршафите има медицинска апаратура. Апарат за кръвно, такива неща. Кислородни маски, които се захранват от централното подаване за самолета.
— Какво си намислил, Чарли? — попита Торине.
Кастило не отговори направо.
— Полковник, ти нали дойде направо от Вашингтон? — попита той. — Следователно можеш да извършиш директен полет от „Хорхе Нюбъри“ за Филаделфия.
— Вие да не би да сте пилот, майор Кастило?
„А-ха! Някой му е пуснал мухата. Струва ми се, че знам кой е този някой. Вече знае, че пред него стои един нищо и никакъв майор. Затова не иска да говори за тайните на «Гълфстрийм».“
— Да, пилот съм — потвърди Кастило.
— Имате ли опит в полети на дълги разстояния?
— Знам със сигурност, че бе на дясната седалка на „727“ от Коста Рика до „Макдил“ и се оправя безпроблемно с радиостанцията и всичко останало — отвърна Торине и се усмихна на Чарли. — Защо са всички тези въпроси, Уолтър?
— Господине, ще е значително по-лесно, ако майорът е запознат с проблемите, свързани с полет на реактивен самолет на такова разстояние.
— А ти можеш ли да си представиш една по-малка птичка да полети оттук до Филаделфия нонстоп? Кажи, Уолтър. Мили боже! — избухна Торине.
— На теория — да. Няма ли да е по-разумно да помислим за презареждане, в случай че разходът на гориво се окаже по-голям от предвиждания?
— При най-лошия сценарий на прекомерен разход, полковник, ще успеете ли да стигнете до Маями?
— Много вероятно. Гаранции обаче никога няма.
— Ами до „Макдил“? — попита Кастило. — За презареждане?
— Много вероятно — отвърна подполковникът, след като се замисли за момент.
— Благодаря ви — кимна Кастило.
— Говорех хипотетично, защото в „Макдил“ държат да бъдат уведомени предварително… дванайсет часа май, ще трябва да проверя — за транзитни самолети.
— Аз не говорех хипотетично, полковник — сопна се Кастило. — Ще направим следното. В момента посланик Силвио урежда американски лекар…
Замълча и погледна Торине.
— … който за късмет, първо, е негов сънародник кубинец, живеещ в Маями и, второ, в момента е на семинар в университета Белграно. С него ще пътува една, може би дори две сестри.
Торине кимна с разбиране и Кастило премести поглед към подполковника.
— Ще вземете на борда специален агент Шнайдер, лекаря и сестрите оттук и ще ги откарате във Филаделфия веднага щом може. Утре, може би вдругиден — щом имат възможност да тръгнат.
— По чие разпореждане, майоре?
— По мое — отвърна спокойно Кастило.
— Страхувам се, че не мога да го направя, майоре. Заповедите ми са да докарам екипа на ФБР и да ги върна във Вашингтон.
— Слушайте ме много внимателно, подполковник Нюли — намеси се с леден глас полковник Торине. — Аз ви казвам, че майор Кастило има властта да ви нареди каквото пожелае. Или приемете този факт и се съобразявайте без повече пререкания с нарежданията му, или ще вдигна телефона и на мига ще докладвам на генерал Макфадън от Централното командване и ще го информирам, за да ви освободи, тъй като възпрепятствате президентска мисия, лично ще предам командването на „Гълфстрийма“ на втория пилот и ще назнача един от моите хора за втори пилот, а вас ще върна в Андрюс с първия граждански полет.
Генерал Албърт Макфадън от американските Военновъздушни сили бе заместник-командващ на Централното командване.
Подполковник Уолтър Нюли пребледня. Преглътна и се подчини с тих глас.
— Добре, господине.
— Това означава ли, че вече сте наясно, че сте под командването на майор Кастило?
— Да, господине — отвърна все така тихо подполковник Нюли.
— Моля? Не чух ясно. Би трябвало да отговаряте като офицер от Военновъздушните сили, не като някоя мижитурка, настанила се в пилотската кабина на „Еър Чад“.
— Да, господине — отвърна подполковник Нюли, този път по-високо.
— Изчакайте ме в коридора, подполковник — нареди Торине с нормален глас.
— Добре, господине — отвърна ясно подполковник Нюли.
Торине изчака вратата да се затвори и се обърна към Кастило.
— Чарли — започна той и в същия момент забеляза, че ефрейтор Лестър Брадли от пехотата бе чул всичко.
— Синко — погледна го Торине. — Ти нали не чу разговора?
— За какъв разговор става въпрос, господине? — попита ефрейтор Брадли.
— Единственото, което харесвам повече от пехотинците, са пехотинците, които знаят кога трябва да оглушеят — обясни Торине.
— Позволете да говоря, господине.
— Позволявам.
— По време на обучението ни в Куонтико не ни предупредиха, че ще чуем неща, които трябва незабавно да забравим.
— Благодаря ти — кимна Торине. — Сега, синко, моля те да отидеш за малко в коридора, за да не се налага да забравяш и онова, което ще обсъждаме с майор Кастило.
— Добре, господине — кимна ефрейтор Брадли и излезе в коридора.
Когато вратата се затвори, Торине каза:
— Нямам представа откъде дойдоха простотиите на Нюли, но имам чувството, че не се съобразяваше единствено с правилата.
— Той знаеше, че съм майор. Никога не съм му казвал, че съм майор. Следователно някой му е казал. Дори мисля, че знам кой е.
Торине го погледна любопитно.
— Има един агент на ФБР от посолството в Монтевидео. Казва се Юнг. Според мен той се е разприказвал.
— Май нещо не разбирам.
— Хауърд Кенеди ми каза, че е от надутите…
— Кенеди тук ли е? — попита силно изненадан Торине.
— Беше тук. Та той каза, че едно време е работил с този и каквато и работа да има в Монтевидео — уж се занимава с прането на пари, — не било това.
— Аз ще се опитам да разбера какво ми казваш, а ти продължавай, Чарли.
— Предполагам, че ФБР все още проявява интерес към Чарли Кастило. Както ченгетата се изразяват, „Открий, но не унищожавай.“ Кенеди все още много се притеснява от така наречените си „бивши колеги“, а той съвсем не е глупак. От ФБР мислят, че мога да ги отведа до Певснер и Кенеди.
— Чарли, бях там с теб, когато президентът нареди на директорите на ЦРУ и ФБР да оставят на мира Певснер. Това означава да не закачат и хората, с които работи.
— Тъкмо затова ти разказвам, Джейк. Някой е казал на „Ню Йорк Таймс“ — и на други, — че тук е изпратен президентски агент, да не говорим, че някой е казал на подполковник Нюли, че съм майор. И по всяка вероятност притежавам таланта да забърквам неприятности. „Не го изпускайте този гадняр от поглед, защото ще ви стовари куп бели на главите!“ Аз ли ставам параноик, или ФБР просто подминават небрежно онова, което ние с теб приемаме като пряка заповед от президента?
