Ловците

— Още едно тяло? — попита с леден глас той.

— Господине, това е трупът на сержант Сиймор Кранц — обясни Кастило. — Снощи бе убит по време на акция.

— С Какво?

— С гарота, господине — уточни Кастило.

— С гарота ли?

— Да, господине.

Кастило извади гаротата от джоба си и я подаде на Нейлър.

— Кой го стори? Къде се случи? — изстреля въпросите Нейлър, а след това посочи Юнг и Брадли и бързо добави: — Тези господа имат ли нещо общо със случката? Какво става?

— Те са запознати с решението на президента, господине. И двамата участваха в операцията, в която Кранц загина.

— Каква е тази операция?

— Открихме господин Лоримър, господине. Операцията бе организирана, за да го репатрираме. Бяхме нападнати.

— От кого?

— Не зная, господине. Господин Лоримър бе убит по време на нападението, също и сержант Кранц.

— Ами нападателите?

— Мъртви са, господине.

— Къде се случи всичко това?

— В Уругвай, господине.

— Уругвай ли? — повиши глас Нейлър, неспособен да повярва на чутото, а след това не се сдържа и призна: — Последно чух, че си в Европа. По-точно, в Унгария.

— Бяхме там, господине. След това успяхме да проследим Лоримър до Уругвай.

— Уругвайските власти търсят ли ви вече? Или да очакваме тази работа с известно закъснение?

— Пипахме чисто, господине.

— Приключили сте с двама мъртви? На това ли му викаш чисто?

— Оставихме тялото на господин Лоримър в Уругвай, господине — отвърна Кастило. — Държа да подчертая, че не сме оставили нищо, което да даде на властите основание да свърже случката с нас.

— Защо дойдохте тук? Защо докарахте тук тялото на сержанта?

— Трябваше да е или тук, или във Форт Браг, господине — за Вашингтон и дума не можеше да става — а пък нямахме достатъчно гориво, за да стигнем до военновъздушна база „Поуп“. А и вие сте тук, господине.

Нейлър го погледна и си помисли „И добрият чичко Алън трябва да оправи нещата, така ли стана?“

— Господине — добави Чарли. — Вие сте запознат със заповедите, които ми е дал президентът. А пък генерал Макнаб не знае.

„Той да не би да умее да чете мисли? Дяволите да го вземат, прав е. Правилно е постъпил, като е докарал тялото на сержанта тук“.

— Кога възнамерявате да тръгнете към Вашингтон?

— Час по-скоро, господине. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако позвъните на секретар Хол и го уведомите, че пътуваме натам.

Генерал Нейлър се вглежда дълго в очите на Кастило. След това тръгна към вратата.

— Подполковник — провикна се той, — елате, ако обичате.

Адютантът закрачи бързо към самолета.

— Подполковник, всичко, което чуете или видите от този момент нататък, е строго секретно по заповед на президента.

— Слушам, господине.

— Под тези покривала е тялото на сержант…

— Старши сержант Сиймор Кранц — прекъсна го Кастило.

— … загинал — продължи Нейлър — по време на тайна операция, проведена по заповед на президента. Командващият офицер на операцията докара тялото на сержанта, за да се погрижим за всичко. Честно казано нямам никаква представа какво да направим.

— Господине, коя е била частта на сержанта? — обърна се подполковникът към Кастило.

Нейлър се спря навреме, тъкмо преди да каже на подполковника, че не е длъжен да нарича майор Кастило „господине“.

— Кранц бе от „Грей Фокс“ към „Делта Форс“ — отвърна Кастило.

— Господине, какво ще кажете да съобщим на генерал Макнаб в Браг? Предполагам, че той има опит в подобни ситуации.

„Естествено, че Скоти Макнаб има опит! Сигурен съм, че подобни инциденти са рутина за добрия стар Скоти!“

— Първо да отцепим района — разпореди се генерал Нейлър. — След това повикай линейка. Да откарат тялото на сержанта в болницата. Осигури знаме… Не, екипът от линейката да осигури знаме. Покрийте тялото с националния флаг, преди да го преместят. От този момент нататък осигурете ескорт. Разбра ли ме?

— Да, господине.

— Така устройва ли ви, майор Кастило?

— Да, господине, много ви благодаря.

— Нуждаете ли се от нещо друго?

— Не, господине.

— Тогава ще пробвам да се свържа с генерал Макнаб по обезопасена линия — заяви Нейлър.

Тръгна към вратата и се обърна.

— Ако е необходимо да го кажа, ще го кажа. Сигурен съм, че всички сте изпълнили дълга си така, както го разбирате. Не е нужно да ви казвам колко се радвам, че има една-единствена жертва.

Той излезе навън, без да изчака отговор.

II

ЕДНО

Овалният кабинет

Белият дом „Пенсилвания Авеню“ 1600,

Сз Вашингтон, Окръг Колумбия

8:25, 1 Август 2005

Президентът на САЩ седеше зад бюрото. Срещу него, до държавния секретар Натали Кохън, се бе настанил посланик Чарлс У. Монтвейл. Секретарят на Вътрешна сигурност бе седнал на съседното канапе.

Майор К. Г. Кастило, облечен в цивилни дрехи, се бе изпънал пред бюрото на президента.

„Прилича на ученик, застанал пред директора, за да го смъмрят“, мислеше си секретар Хол.

През последните десет минути Кастило докладваше за събитията след последната си среща с президента в Билокси, Мисисипи, на борда на „Еър Форс едно“ — когато президентът бе издал указа си, който изпрати Чарли в Европа, а след това в имението „Шангри-Ла“.

— Кацнахме в „Макдил“, господин президент — завърши Кастило, — и предадохме тленните останки на сержант Кранц на Централното командване, след това дойдохме тук. Заведох всички участници в операцията в апартамента си и им наредих да не споменават и дума, преди да ви докладвам, така че те ще останат в хотела, докато се върна.