— Чарлс, предполагам, си чувал, че великите умове мислят еднакво. Аз стигнах до същия извод. Имам един въпрос, Чарлс. Какво да правим с шестнайсетте милиона долара в уругвайски банки? Да кажем ли на ООН къде са и да ги оставим те да си блъскат главите какво да правят с тях?
— Има нещо, което можем да направим, господине. Според майора единственото, което ни трябва, е подписът на Лоримър на документите, както и да се казват. Майорът ги донесе и можем да ги прехвърлим където пожелаем.
— Само че Лоримър е мъртъв — отвърна президентът.
— В Ленгли има доста талантливи хора, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.
— Искате да фалшифицираме подписа на мъртвец и да откраднем парите ли? Защо?
— Господин президент, признавам, че когато научих какво искате да направи майорът, не се зарадвах особено. Признавам, че сгреших. Малко звено като това, което сформира майорът, се оказа изключително ценно в новата световна война. Ако те разполагат с шестнайсетте милиона долара, говоря за шестнайсет милиона долара, които няма как да бъдат проследени…
— Разбрах, Чарлс — прекъсна го президентът. — Можеш да престанеш с тези разсъждения.
— Моля?
— Още малко и ще предложиш Чарли — между другото, той се казва Чарли, не
Секретар Хол се закашля. Цялото му лице поруменя.
Посланик Монтвейл дори не заподозря, че секретар Хол се опитва да прикрие смеха си.
— Натали, ще кажеш ли нещо, преди да изпратя Чарли да си почине малко? След като освободи всички от апартамента си, разбира се.
— Мислех си за посланик Лоримър, господине. Той е болен и ще бъде съсипан, когато разбере с какво се е занимавал синът му.
Посланик Филип Лоримър, бащата на Жан-Пол Лоримър, се бе оттеглил от Външно министерство на САЩ след дълга и забележителна кариера, тъй като бе претърпял няколко тежки инфаркта.
— Господи, дори не се бях сетил — призна президентът. — Чарли, ти какво ще кажеш?
— Господине, Лоримър е изчезнал, докато е бил в Париж — отвърна Чарли. — Мъжът, когото застреляха в „Шангри-Ла“, беше Жан-Пол Бертран, ливанец. Едва ли някой гори от желание да разкрие истинската самоличност на Бертран. Така че според мен не е нужно да обясняваме.
— Ами сестра му? — попита Натали Кохън. — Не трябва ли да й съобщим?
— Според мен трябва — кимна Кастило. — Не бях мислил по този въпрос, но като съобщим на госпожа Мастърсън, тя ще се успокои и ще знае, че никой не заплашва децата й, след като брат й е мъртъв, така че копелетата… моля да ме извините… тези лоши хора вече няма да се интересуват нито от нея, нито от децата й.
— Ако те попита откъде знаеш и при какви обстоятелства е починал? — попита президентът.
— Не съм мислил за това, господине.
— Нали няма да й кажеш какъв мерзавец е бил?
— Подозирам, че тя знае, господине. Само че това е строго секретна информация по заповед на президента.
— Имате ли нещо против Чарли да обясни на семейство Мастърсън какво е станало? Ще им каже каквото прецени и както прецени.
— Отлична идея, господин президент — съгласи се посланик Монтвейл.
— Говори с тях колкото е възможно по-скоро, Чарли. Моля те — настоя Натали Кохън.
— Разбира се, госпожо.
Президентът се изправи, заобиколи бюрото и подаде ръка на Кастило.
— Благодаря ти, Чарли. Справи се чудесно. Прибери се и си почини. След това измисли къде да скриеш шестнайсетте милиона, докато ти потрябват.
ДВЕ
Когато майор Кастило отвори вратата на апартамента си — в хотела наричаха 404
Ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота на САЩ се бе настанил до него, опънал крака на пода, стиснал наполовина изпита бутилка кола. Димеше с огромна тъмнокафява пура.
„
Очевидният снабдител на Брадли, Фернандо Лопес, също димеше с пура, седнал срещу специален агент Дейвид У. Юнг — младши от ФБР, докато играеха шах. Специален агент Джак Бритън от
Майор Х. Ричард Милър — младши, в цивилно облекло, се бе отпуснал на един фотьойл. Левият му крак, в дебела превръзка бе подпрян на масичката. Милър и Кастило бяха колеги и съквартиранти в Уест Пойнт. На няколко пъти бяха служили заедно, за последно в „Нощни наблюдатели“, частта, известна като 160-ти авиационен полк за „Специални операции“.
Всички се обърнаха към Кастило.
— Къде е гипсът? — обърна се Чарли към Милър.
— Смилиха се над мен и го махнаха. Сега ме омотаха в безкрайни метри гумирана марля.
— Как е коляното?
— Времето ще покаже — отвърна възмутен Милър. — Кажи как мина при президента?
— Доколкото разбрах, няма да ни изпратят в Аляска да броим снежни топки — оповести Кастило.
— Ти наистина ли си въобразяваше, че има такава опасност? — обади се Торине.
— Всъщност нося ви съобщение от главнокомандващия — рече Чарли. — Цитирам:
— А ти какво очакваше, Чарли? — попита Торине.
— Изгубихме Кранц, гръмнаха Лоримър, преди да успее да ни каже и дума — обясни Кастило. — Как е възможно подобно нещо да бъде наречено
— Нали откри копелето — намеси се Милър. — Така елиминира заплахата за семейство Мастърсън. Това е наистина добре свършена работа, Чарли. И според мен, и според всички останали.
— Кажи, гринго, може ли двамата с Бритън да се прибираме? — попита Фернандо. — Можем да се опитаме да спасим онова, което е останало от браковете ни.
— Президентът каза ли нещо друго? — обади се отново Торине.
— Монтвейл беше там — уведоми ги Кастило.
— И?
— Хол и Натали Кохън.
— Посланикът оплю ли красноречиво начинанието ни? — не спираше с въпросите Торине.
Кастило се разсмя.
— В интерес на истината, той ви нарече — нас —
