Ловците

Специалните части — Виктор Д’Алесандро се бе прехвърлил на работа в Специалното оперативно командване. На теория бе технически съветник на командващия генерал на Стратегическия център „Дж. Ф. Кенеди“ във Форт Браг. Онова, което вършеше там, бе строго секретно.

Силно изрусена петдесетинагодишна дама на касата преброи чиповете, след това попита Д’Алесандро дали предпочита да му напише чек за сумата.

— И в брой става — отвърна той.

Изрусената започна да отброява чисто нови банкноти от сто долара. Трупаше ги на купчинки по десет. Събраха се четири купчинки. След това започна пета купчинка с петдесетачки, двайсетачки, една банкнота от десет и накрая добави петачка.

— За бога, Вик! — възкликна Чарли. — Май добре си се потрудил.

Д’Алесандро изсумтя отново, натъпка парите във вътрешния джоб на лимоновожълтото спортно сако и се отправи към вратата. Кастило го последва.

Д’Алесандро протегна ръка към същия „портиер“, който бе отказал да пусне Брадли в казиното. Мъжът отключи малко чекмедже и се опита да върне дискретно полуавтоматичен „Колт“ .45. Вик не бе толкова дискретен. Той повдигна сакото и пъхна пистолета в празния кобур малко над десния джоб.

— Тук не позволяват да се влиза с оръжие — обясни Д’Алесандро. — Случвало се е, когато някой загуби, да нападне дилъра.

Кастило се разсмя. На „портиера“ не му беше никак весело.

— Асансьорите са отсреща — отвърна Д’Алесандро и кимна, за да покаже посоката.

— Знам.

— А, да. Мастърсън каза, че си щял да идваш.

— Ти говори ли с него? — попита Кастило, докато влизаха следвани от Брадли.

— Ще дойде точно в осем за закуска.

Когато спряха пред асансьорите, Д’Алесандро извади пластмасова карта от джоба на сакото и я прекара през апарата. Вратата на асансьора се отвори. Той махна на Кастило да влезе. Брадли понечи да го последва.

— Извинявай, приятелче — озъби се Вик. — Този асансьор е запазен за големите играчи.

— Той е с мен — обади се Чарли.

Д’Алесандро сви рамене и отстъпи.

Когато вратата се затвори, Кастило ги представи:

— Брадли, това е господин Д’Алесандро. Вик, запознай се с ефрейтор Лестър Брадли. Той е от морската пехота.

— С лоша компания си се събрал, момче — отвърна Вик. — Внимавай.

— Той ми е приятел, Вик.

— Още по-зле значи.

Вратата на асансьора се отвори и Д’Алесандро отново използва пластмасовата карта. Вратата се отвори.

— Добре дошли в апартамент С — приветства ги Д’Алесандро.

— Иха! — възкликна Брадли.

Влязоха в елегантно обзаведен апартамент. Две от стените бяха стъклени и разкриваха поток от червени фарове, които се движеха по магистрала 90. През деня се виждаха бели плажове и смарагдовите води на Мисисипи.

— Напълно съм съгласен, Брадли — обади се Кастило.

— Искаш ли да пийнеш нещо, Чарли? — попита Вик.

— В четири сутринта ли?

— Едва ли ще ти е за пръв път — сряза го Д’Алесандро.

— Така е — призна Кастило. — Какво пък толкова? Има ли вино?

— Колкото искаш. В бара — посочи Д’Алесандро.

— Ти ще пиеш ли нещо, Брадли? — попита Кастило.

— Малко нещо съм гладен, господине — отвърна ефрейторът.

— И аз — кимна Кастило. — Тук рум сървисът работи двайсет и четири часа, нали Вик?

— Май да.

Кастило грабна слушалката и натисна бутон.

— Каква пържола мога да поръчам по това време на денонощието? — попита той.

Веднага му обясниха.

— Задушен врат с лук и гъби.

Кастило погледна Брадли. Младежът се усмихна доволно и кимна, след това се обърна и към Д’Алесандро, който сви рамене.

— Защо не. Време е да помисля за закуска. Моята да е и с яйца.

— Три пържоли, да не са препечени. С пържени яйца. И пържени картофи или пикантни задушени, или обикновени… каквито има. И каквото друго прецените за подходящо за двама прегладнели мъже и стар дебел италианец, който изобщо не би трябвало да яде.

Д’Алесандро му показа среден пръст.

— Кажи, пехотинецо — обърна се Д’Алесандро към Брадли, — как успя този злобар да се намъкне в живота ти?

— Той ми спаси живота, Вик — обясни Кастило.

Д’Алесандро погледна Брадли.

— Хич не се притеснявай — успокои го той. — Още си млад. Ще ти бъде простено.

Кастило поклати глава.

— Кога ще пием, преди или след като ми кажеш какво става, Чарли?

— Да — отвърна Чарли и мина зад бара, за да си налее вино.

— Ако обещаеш да не казваш на мама, пехотинецо, и на теб ще ти налеем малко, колкото за вкус — предложи Д’Алесандро.

— Остави го на мира, Вик — повиши глас Кастило. — Шегувах се, когато казах, че ми е приятел.

— Освен това каза, че ти бил спасил живота — продължи Вик.

— Така е.

— Поне ми обясни — няма да казвам „За бога“ — защо му е притрябвало да го прави?

— Видя сметката на двама лоши, които стреляха по мен. Целна ги и двамата в главите.

— Защо ли имам странното чувство, че не се бъзикаш с мен? — стана сериозен Д’Алесандро. — Прощавай, синко, но хич не приличаш на злобните кръвожадни пехотинци, дето им се носи славата.

— Казва представителят на „Специални операции“ — засече го Кастило.

— Открай време си я носиш тази жестока жилка, Карлос — изломоти Вик и покри устата си с ръка.

Брадли се изкиска.

— Имам идея, Чарли — продължи Вик. — Вземи от най-горния ред.

Кастило подаде чаша за вино на Брадли.

— Не, господине, благодаря. Има ли бира?

— Поне десет вида. Ела и си избери.

— Докато избираш, майор Кастило ще изпие цяла бутилка вино.

— Добре. Вик. Каквото имам да ти казвам, е строго секретно по заповед на президента.

— Добре де — отвърна много сериозно Д’Алесандро.

— Помниш ли, когато ти казах, че копелетата са гръмнали Мастърсън, за да покажат на жена му, че не се шегуват и държат да се доберат до брат й?

Д’Алесандро кимна.

— Онзи от ООН в Париж ли?

Кастило кимна.

— Не ти казах обаче, че президентът е издал указ за създаването на организация, наречена Звено за организационен анализ…