Ловците

случайно са пропуснали, държа да ме уведомиш.

— Не мога да повярвам, че някой би пристъпил заповед на президента, господин президент.

— Чарлс, би ли проверил, ако обичаш — настоя президентът.

— Разбира се, господин президент.

— Чарли, така и не разбрах дали си открил нещо полезно в имението.

— Открихме тефтерче с адреси и кодирани имена. Агент Юнг каза, че кодът изглежда сравнително прост и че много лесно ще бъде разчетен.

— Надявам се вече да е предадено за обработка.

— Не е, господине. От хотела дойдох направо тук, господине. Освен това…

— Какво?

— Честно казано, господине, мислех, че е най-добре първо да разбера дали не съм си изгубил работата преди да отпътувам за Форт Мийд, за да…

Президентът вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Искаш да кажеш, че си открил само някакво тефтерче в имението, така ли?

— Не, господине. Открихме документи, които според агент Юнг са за парите, с които господин Лоримър разполага в уругвайски банки.

— Много ли са парите? Повече ли са, отколкото би могъл да е спестил за черни дни?

— Петнайсет милиона и седемстотин хиляди долара, господин президент.

— С какво доказателство разполагате? — попита посланик Монтвейл. — Банкова книжка? Сертификати за депозит? Какво?

Президентът погледна студено Монтвейл, след това отново се обърна към Кастило.

— Всъщност господин Лоримър е дал тези пари назаем на банките. Онова, което извадихме от сейфа… донесъл съм го, господин президент.

— Тук ли? — повиши глас Монтвейл.

— Нека да ти задам един въпрос, Чарлс — надигна глас президентът и даде знак с ръка на Чарли да му подаде донесеното.

Чарли извади притеснен някакви богато украсени документи от куфарчето и ги подаде на президента.

Президентът го погледна, след това отбеляза:

— Ти знаеш много езици, Чарли, какво пише тук?

— Господине, това са сертификати, подписани от служители на банките, с които се потвърждава, че господин Лоримър е дал заем на банките и въпросните банки ще възстановят сумите при поискване. Това са нещо като облигации, господин президент, но не е точно.

— И не са подписани, така ли?

— Не са, господине. В момента са равносилни на неподписан чек.

— И нямаме представа — по-точно аз — откъде Лоримър се е сдобил с всичките тези пари, така ли? — обади се държавният секретар.

— Не, госпожо — потвърди Кастило. — Според мен — всъщност сигурен съм — идват от посредничеството му в „Петрол срещу храни“, но не мога да докажа подобно твърдение.

Надявах се да свържа сумата с някое от имената в тефтера — стига да успеем да го декодираме — или с някое от имената, които получих от друг източник.

— Какъв е този друг източник? — полюбопитства посланик Монтвейл.

— Предпочитам да не отговарям на въпроса ви, господин посланик — отвърна Чарли.

— Аз съм директор на Националното разузнаване — заяви с леден глас Монтвейл.

— Според мен това е известно на Чарли — намеси се президентът. — Замълча за миг. — Кои са тези хора, Чарли?

— Господине, дал съм дума да не разкривам нито самоличността на източника си, нито информацията, която ми е дал, без изричното му позволение.

— Това е смешно! — избухна Монтвейл.

— Надявах се да ми даде разрешението си, преди да оплескам нещата в Уругвай — призна Чарли.

— „Оплескам“ ли каза? — попита президентът.

— Моля да ме извините — наведе глава Кастило. — Много се извинявам, госпожо секретар.

— Чувала съм тази дума и преди, Чарли — кимна Натали Кохън.

— Та какво казваше, Чарли? — попита президентът.

— Да, господине. Искам само да кажа, господин президент, че искрено съжалявам за смъртта на сержант Кранц и че не успях да изпълня възложената ми мисия.

Президентът не отговори веднага. Погледна Кастило, замисли се над думите му и накрая каза:

— Защо реши, че си се провалил, Чарли?

— Накратко казано, господине, не успях да открия хората, които застреляха господин Мастърсън, сержант Маркъм и простреляха агент Шнайдер и не знам накъде да продължа. Господин Лоримър е мъртъв и така и няма да разберем какво е знаел, а ако не бях провалил…

Кастило замълча, сякаш се опитваше да открие точната дума.

— Репатрирането му ли? — помогна му президентът.

— Да, господине. Ето, че и сержант Кранц е мъртъв. Не оправдах доверието ви, господине.

— Чарлс — надигна глас президентът — какво ще кажеш за щетите, нанесени от провала на майор Кастило?

— Господин президент, според мен мисията не бе провал — обади се секретар Хол.

— Дадох думата на директора на Националното разузнаване, господин секретар. Дайте му възможност да се изкаже — заяви студено президентът.

— Истината е, че и според мен мисията не бе провал, тъкмо обратното.

— Нали го чухте какво каза — напомни им президентът. — Онзи тип Лоримър е мъртъв. Нямаме доказателство, на базата на което Натали да повдигне пред ООН въпроса, че е бил замесен в скандал с „Петрол срещу храни“. Кастило сам призна, че няма представа кой е убил Мастърсън и сержанта и не знае дори къде да търси. Това не е ли провал?

— Позволете да се изкажа, господин президент — обади се отново Монтвейл. — Искам да изтъкна какво постигна майорът и дръзкият му екип.

— И какво точно са постигнали?

— Ако приемем, че господин Лоримър е бил замесен в нечисти сделки, а доказателството са шестнайсетте милиона долара…

Монтвейл погледна към Кастило за помощ.

— Петнайсет милиона и седемстотин хиляди, господине — уточни Чарли.

— Шестнайсет милиона долара в Уругвай и фактът, че някакви напълно непознати са направили почти невъзможното, за да го открият в Уругвай и да го накарат да замълчи завинаги, след като отвличат госпожа Мастърсън и убиват съпруга й.

— И какво от това, Чарлс? — попита президентът.

— Изглежда, не успявам да се изразя достатъчно ясно, господин президент — продължи Монтвейл. — Нека представя нещата по следния начин. Които и да са тези хора, те знаят, че сме ги погнали. Нямат никаква представа какво е научил майорът, преди да отиде в Южна Америка, както нямат представа какво е признал Лоримър преди да успеят да го ликвидират. Ако са се надявали да се доберат до съдържанието на сейфа на Лоримър, не са успели. Да не говорим, че не са имали представа какво е имало в сейфа, затова са предположили най-лошото, че съдържанието на сейфа е в наши ръце. Или още по-лошо, че е в ръцете на неизвестни трети лица. Те изпращат убийци да се справят с Лоримър, а майорът и хората му ликвидират шестима от убийците и опразват сейфа. Те знаят, че сме по петите им. Един господ знае кога някой ще се свърже с нас…

— И ще изпее, каквото трябва ли? — попита президентът.

— Точно това исках да кажа, господине. Нямах предвид единствено разкриването на убийците на Мастърсън — според мен е много вероятно майорът вече да ги е „обезвредил“ — а за хората, които са поръчали убийствата. Говоря за двигателната сила в скандала с „Петрол