Ловците

— Хем „с“, хем „с“ — прекъсна го Д’Алесандро.

Кастило Химна.

— Точно така, хем строго, хем секретно — продължи той.

— Задачата ни е да обезвредим виновниците за смъртта на Мастърсън и сержант Маркъм, за похищението на госпожа Мастърсън и раняването на специален агент Шнайдер.

— Знаех си аз, че има нещо такова — заяви Д’Алесандро.

— И кой води парада?

— Аз.

Д’Алесандро се замисли и кимна, след това попита:

— А откри ли кои са въпросните хора?

— Нямам никаква представа.

— Нещо не разбирам, Чарли.

— Бях решил, че най-добрият начин да открия кои са, е като открия Лоримър преди тях. Затова тръгнахме да го търсим. Открихме го в Уругвай.

— Уругвай ли каза?

— Точно така, Уругвай — потвърди Кастило. — Освен това открихме, че господин Лоримър е бил посредник — поточно казано посредникът — на момчетата, които забогатели по време на програмата „Петрол срещу храни“. Той е знаел кой колко е взел и за какво.

— Затова са искали да го накарат да млъкне — съгласи се Д’Алесандро. — Защо пък Уругвай?

— Уругвай и Аржентина в момента са истински рай за хората, незаконно придобили средства.

— Знаех за Аржентина и Парагвай, но за Уругвай чувам за пръв път.

— Вик, аз наистина не разбирам какво става. И аз знаех за Аржентина и Парагвай. А ето, че открихме Лоримър в Уругвай. Беше си осигурил нова самоличност — Жан-Пол Бертран — с ливански паспорт, с уругвайско разрешително за постоянно пребиваване в страната, имаше си имение. Всички бяха убедени, че се занимава с търговия на антики.

— Хитро — отбеляза Вик.

— Освен това е успял да смъкне почти шестнайсет милиона от онези типове.

— Ти така и не ми каза кои са онези хора.

— Не разполагам с нито едно име, Вик — призна Кастило. — Както и да е, щом открихме Лоримър, организирахме операция по репатрирането му.

— Макнаб е изпратил хора там, така ли? Не съм чул абсолютно нищо. Кого е изпратил?

— Никого. Нямах време да чакам да се организират и наумуват. Заминах с каквото и когото разполагах в момента.

— Кой по-точно?

— Кранц и Кенсингтън вече бяха там като свързочници. Използвах ги. Имаше и двама агенти от Тайните служби, един от Агенцията за борба с наркотиците, агент от ФБР и Брадли.

Д’Алесандро насочи пръст към Брадли, който надигаше бутилка бира „Корс“, и изви вежди.

— Да, същият този Брадли — потвърди Кастило, след това продължи: — Шефът на ЦРУ в Буенос Айрес ни помогна, освен това разчитах на услугите на един аржентинец — бивш служител на ДРУ. Прецених, че или трябва да се действа на секундата, или губим по точки. Бях решил, че ако успея да открия Лоримър, ще спипам лошите.

— Ясно. И какво щяхте да правите с Лоримър?

— Да го върнем в Щатите.

— Как?

— Разполагахме с „Лиъра“ — нали го видя?

— Пътували сте с него до Южна Америка?

— На връщане от Европа — уточни Кастило.

— Минали сте с него два пъти над Атлантическия океан? — попита слисаният Д’Алесандро.

— Беше доста интересно — отвърна Кастило. — Джейк Торине каза, че ще се справим, и наистина се справихме. В Уругвай взех назаем един „Джет Рейнджър“…

— Последния път, когато „взе назаем“ хеликоптер, за малко да опознаеш затвора „Левънуърт“ в Канзас отвътре — натякна Д’Алесандро. — Интерпол търси ли те, Чарли?

— Не. Този път наистина взех хеликоптера назаем от приятел.

— А той ще си мълчи ли, когато започнат да му задават въпроси?

— В негов интерес е да си трае.

Д’Алесандро сви рамене с надеждата наистина да е така, макар да личеше, че не е напълно убеден.

— Планът ни бе да хванем Лоримър в имението, да го натоварим на хеликоптера, да го върнем в Буенос Айрес, да го прехвърлим на „Лиъра“ и да го докараме в Щатите. Бившият служител на ДРУ беше уредил да излетим от Аржентина, без да ни задават излишни въпроси.

— Само че нещо се е объркало, така ли? Дори най-точните планове и „Специални операции“ се скапват понякога.

— Тъкмо го бяхме накарали да отключи сейфа, когато някой завря един „Мадсън“ през прозореца и започна да стреля. Уцели Лоримър с два куршума в главата, човекът от ДРУ отнесе един в ръката. След това Брадли ликвидира стрелеца с изстрел от „Ремингтъна“ на Кранц, а след него и приятелчето му. И двамата ги целна в главите. Той ми спаси задника, Вик.

Д’Алесандро погледна Брадли.

— Можеш да приемеш, че съм оттеглил всичко, което казах за трогателната ти невинност — заяви той.

— Просто си вършех работата — рече скромно ефрейтор Брадли.

Д’Алесандро изви вежди, ала премълча.

— А докато Брадли им е гърмял главите като тикви с пушката на Сиймор, къде беше самият Сиймор?

— Бяха му видели сметката с гарота — отвърна тихо Кастило.

— Не може да бъде! Как, по дяволите, се е случило? Кранц не беше аматьор!

— Очевидно и онези типове не са били аматьори. Гаротата беше от неръждаема стомана, с дръжки.

— Какви, мама им стара, са били тези типове?

— Не знам, Вик. Последва кратка престрелка, по време на която три или повече от лошите срещнаха създателя си. Кенсингтън откри последния, шестия, проснат на земята близо до Кранц. Сиймор беше успял да го наръга, преди да загине.

— И Кенсингтън го е довършил, така ли?

Кастило кимна.

— То се подразбира — тези двамата се знаеха отдавна — въпреки това е непростимо. Трябвало е да се сети, че мъртъвците не са от разговорливите.

— И аз му споменах нещо подобно — потвърди Чарли.

— След това се изнесохте от там, където сте били?

— След като Кенсингтън извади 9 мм куршум от човека на ДРУ.

— И какво открихте в сейфа?

— Тефтерче с имена и адреси и документи за парите, които Лоримър е прикътал в уругвайски банки.

— Добрали сте се до парите, така ли? Колко каза, шестнайсет милиона ли?

— Би трябвало утре сутринта да са приведени по наша сметка.

— А в тефтерчето какво имаше?

— Оказа се кодирано. Ще бъде във Форт Мийд в осем тази сутрин. След като приключат, ще го разгледам подробно. Както и да е, разкарахме се бързо оттам и още по-бързо от Южна Америка.

— Ами Сиймор? Нали не сте го оставили там?

— Оставихме Лоримър и шестимата лоши в имението — нито един нямаше идентификация — а Кранц —