в „Макдил“ на път към Вашингтон.
— И след това дойде тук. Защо?
— Искам да чуя мнението ти, Вик.
— Не може да бъде.
— Госпожа Мастърсън ми каза, че лошите искали да се доберат до Лоримър и затова застреляли Мастърсън, за да докажат, че няма да се поколебаят да убият когото трябва, за да го открият. Ето, откриха го. Лошите рано или късно ще разберат, че е мъртъв. Това означава ли, че семейство Мастърсън са вън от опасност?
— Да, освен ако лошите не държат да си получат обратно шестнайсетте милиона.
— Не сме сигурни дали тези шестнайсет милиона са на лошите. Не сме сигурни и дали те знаят, че са у нас. Може да са преследвали Лоримър, за да му запушат устата…
— А може и двете — реши Д’Алесандро. — Хем го очистват, хем си прибират паричките.
— Може и двете — потвърди Кастило. — Тук нещо да подсказва, че тя е под наблюдение?
— Абсолютно нищо. Подслушваме всички телефони, включително и мобилните. Абсолютно нищо. В плантацията няма дори туристи.
— Иска ми се да й кажа, че заплахата вече е премахната.
— А аз искам да отведа момчетата, където им е мястото — отвърна Д’Алесандро. — Нещо взеха да нервничат. Не съм им обяснил защо са тук и те започнаха да се възприемат като бавачки. Добре че вдовицата — и бащата на Мастърсън — са много свестни хора.
В някогашния военен затвор във Форт Браг сега бяха разположени спалните помещения и щабквартирата на „Делта Форс“, елитът, Специалните части, готови при нужда да реагират незабавно. Бодливата тел, която навремето е била използвана, за да държи затворниците вътре, сега пазеше да не се вмъкват неупълномощени хора.
— Как се оправяш с хората от „Чайна Поуст“?
Много бивши войници от
— Предполагам, знаеш, че генерал Макнаб ги е повикал.
Кастило кимна.
— Спомена, че ще ги повика.
— Много ми помогна. Разполагам с осем момчета — май им е омръзнало да отскачат до Ирак или Афганистан. Ще струват скъпо, но семейство Мастърсън казаха, че това не било проблем.
— Наистина не е. Кога могат да дойдат?
— До не повече от четирийсет и осем часа ще са тук.
— Искам да уведомя Мастърсън и вдовицата за тази работа, но съм сигурен, че няма да имат нищо против. Какво ще кажеш да задействаме всичко още сутринта?
— Няма проблем.
Кастило погледна часовника си.
— Четири и половина, което означава, че в Германия е десет и половина. Трябва да звънна.
Той мина покрай бара, взе телефона и набра дълга поредица от цифри, които помнеше наизуст.
ЧЕТИРИ
Фрау Гертруд Шрьодер, едра шейсетгодишна жена, с прибрана на кок коса, надникна в кабинета на Ото Гьорнер, изпълнителен директор на фирма „Госингер“. На ухото имаше безжична слушалка за телефон.
— Карлхен те удостоява с телефонно обаждане — заяви тя, след като покри микрофона с ръка.
— Какво благоволение — отвърна Гьорнер. Беше добре поддържан шейсетинагодишен типичен баварец, едър, с румено лице. Посегна към един от телефоните на бюрото си и добави: — Поне е жив.
Фрау Шрьодер приближи към бюрото и Гьорнер й даде знак да седне срещу него.
— Как е в Южна Америка? — попита той.
— Нямам представа, в момента съм в щата Мисисипи. Иначе съм добре. Благодаря ти, че попита.
— Ще ми кажеш ли какво правиш в Мисисипи?
— Намирам се в апартамент С на казино „Бел Висша“ в Билокси и чакам да ми донесат пържола и яйца за закуска.
— Защо ми се струва, че поне този път ми казваш истината?
— Та като спомена Южна Америка, защо не погледнеш новините от Ройтерс и АП за Уругвай? Ако може още сега.
— Така ли?
— Струва ми се, че информацията ще заинтересува и теб, и Ерик Кочиан.
— Щом е така, ще следя какво казват.
— Няма да е зле.
— Затова ли ми се обаждаш, Карл, или има още нещо?
— Всъщност има. Много ли ще затрудня фрау Шрьодер, ако я помоля да ми открие банкова сметка в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ на Каймановите острови?
— Това пък защо?
— И да ми внесе десет хиляди евро.
— Кажи защо — настоя отново Гьорнер.
— Открай време съм пестелив. Знаеш го, Ото. Спестеното пени, както казва Бенджамин Франклин, е спечелено пени.
— Gott!7
Фрау Шрьодер поклати глава и се усмихна. Гьорнер я погледна кръвнишки.
— И им кажи, ако обичаш, да очакват значителни постъпления през следващите ден-два — продължи Кастило.
— Никак не ми е приятно да задам този въпрос, но не ми ли каза, че си в апартамент в някакво казино?
— Да, в казино „Бел Висша“.
— И сигурно си платил апартамента с кредитната карта „Американ Експрес“, издадена на името на „Тагес Цайтунг“!
— Не съм. Тук съм безплатно.
— Колко загуби, та са ти отпуснали безплатна стая? А, извинявай, цял апартамент.
— Защо реши, че съм изгубил?
Гьорнер въздъхна тежко.
— За кога искаш да е открита сметката?
— Ще стане ли днес?
— Ако ми казваш истината — а честно да ти кажа, много ще ме изненадаш, ако е така — и се опитваш да скриеш парите от данъчните, държа да те предупредя, че сигурно ще те хванат.
— Благодаря ти за загрижеността. Просто накарай фрау Шрьодер да открие сметката и да ми прати номера й по имейла, за да направя депозит. После ще му мисля как да измъкна парите.
— Добре, Карл. Много ми се ще да разбера в какво си се забъркал този път.
— Ще ти разкажа следващия път, когато се видим.
— И кога ще бъде това?
— По всяка вероятност много скоро. Сега отивам да видя баба, а след това сигурно ще отскоча и до теб.
— Как само ми се иска да ти повярвам.
