Ловците

— Може ли да си сипя малко кафе? — попита Мастърсън.

— Извинете ме — притесни се Д’Алесандро. — Веднага ще ви сипя.

— Може и да съм стар, но все още мога да си налея чаша кафе. Въпреки това ви благодаря.

Мастърсън мина покрай бара и едва сега забеляза ефрейтор Лестър Брадли. Младежът все още спеше в креслото. Мастърсън погледна любопитно Кастило.

— Това е ефрейтор Брадли от морската пехота — представи го Кастило.

Тези думи събудиха пехотинеца. Той скочи от фотьойла, забеляза Мастърсън и веднага застана мирно.

Д’Алесандро се усмихна и поклати глава.

— Свободно, ефрейтор — нареди Кастило. — Това е бащата на господин Мастърсън, Брадли.

— Да, господине — отвърна Брадли.

— Брадли отговаряше за защитата на семейството в Буенос Айрес — обясни Чарли.

— Приятно ми е, ефрейтор — отвърна Мастърсън и приближи към Брадли с протегната ръка. — Как сте?

„Господи, той е изключителен джентълмен, помисли си Кастило. Човек не би предположил нито за миг, че в момента се пита как е възможно на този хлапак да е била възложена защитата на семейството. Той просто го предразполага. На това му се вика класа“.

— Приятно ми е, господине — отвърна Брадли.

— Моля ви, седнете — рече Мастърсън.

Брадли погледна Кастило и майорът му даде знак да седне.

Чарли изчака Мастърсън да си налее кафе.

— Господине — започна той, — президентът ми нареди да разкажа на вас и на госпожа Мастърсън всичко, което намеря за необходимо. Ще ви кажа всичко, което знам, а вие ще прецените колко да разкрия пред нея.

— Както кажете.

— Трябва да ви призная, че всичко, което чуете, е строго секретно и не бива да излиза нито от вас, нито от госпожа Мастърсън.

— Има две дами с такова име — подхвърли Мастърсън.

— Доверявам се на преценката ви по отношение и на двете. Същото важи и за посланика, и за госпожа Лоримър.

— Благодаря ви.

— Жан-Пол Лоримър — започна доклада си Кастило — бе застрелян от неизвестни лица в 9:20 местно време на 31 юли в Такуарембо, Уругвай.

Мастърсън изви вежди.

— Сигурен ли сте? — попита той.

— Да, господине, бях там — отвърна Чарли. — Също и ефрейтор Брадли. Брадли ликвидира един от мъжете, които убиха господин Лоримър.

Тези думи привлякоха вниманието на Мастърсън. Погледна с неприкрита изненада Брадли, след това премести любопитния си поглед към Кастило. В очите му се четеше въпрос, ала той не промълви и дума.

— Господин Мастърсън — продължи тихо Кастило, — след като открих местонахождението на господин Лоримър, имах намерение да го репатрирам — независимо от желанието му. Наложи се да го идентифицирам лично, след като бе застрелян.

— Имам два въпроса — отвърна Мастърсън. — Кой го застреля? Какво е правил в Уругвай?

— Нямам представа кой го застреля. Моите хора избиха и шестимата нападатели. А в Уругвай се е опитвал да се скрие под нова самоличност. Той вече я имаше. Разполагаше с ливански паспорт на името на Жан-Пол Бертран. Като Бертран имаше редовни документи за пребиваване в страната и се представяше за търговец на антики.

— Търговец на антики ли? Бихте ли ми казали — струва ми се, че знаете — защо е предприел подобна стъпка?

— Очевидно е бил замесен в скандала „Петрол срещу храни“. Почти съм сигурен, че е бил касиерът. Знаел е кой колко е взел, кога и за какви сделки. Вероятно затова са го убили. Освен това съм сигурен, че си е присвоил част от парите. Беше пръснал почти шестнайсет милиона долара в различни банки в Уругвай. Може и да е бил убит за наказание за кражбата.

— Не е редно да се говори лошо за мъртвите — каза Мастърсън, — но това обяснява много. Алчността е чудесен мотив в случая на Жан-Пол. В комбинация със заблудата, че е по-умен от онези, от които е крал, е успял да преодолее всякакви задръжки.

— Няма да споря по този въпрос, господине, но наистина не знам защо го е направил.

— Как успяхте да го откриете? При това толкова бързо.

— Добър въпрос, Чарли — обади се и Вик.

Кастило го погледна недоволно, след това отвърна бързо:

— Не искам да ви прозвучи рязко или самодоволно, но просто извадих късмет.

— Ами парите? Какво ще стане с парите? Казахте, че са шестнайсет милиона.

— Да, господине. У нас са.

— А някой знае ли, че са у вас?

— Не, господине.

— Какво смятате да правите с тях? Господи! Цели шестнайсет милиона! — възкликна Д’Алесандро и си спечели нов недоволен поглед от Кастило.

— Господин Мастърсън, помните ли, когато ви казах, че президентът е наредил на посланик Монтвейл, на главния прокурор, на държавния секретар и на секретаря на Вътрешна сигурност — на всички — да ми осигуряват всичко необходимо, за да заловя убийците на господин Мастърсън?

Възрастният мъж кимна.

— Това бе истина, ала не цялата истина. Онова, което ще ви кажа — а то е строго секретно по заповед на президента и предпочитам да не става достояние на госпожа Мастърсън…

— Разбира се — прекъсна го Мастърсън.

— Президентът създаде тайна организация и я натовари със задачата да открие и обезвреди виновниците за убийствата на господин Мастърсън и сержант Маркъм.

— Да обезвреди ли? Това трябва да е същото като „да ликвидира“ от времето на войната във Виетнам.

— Почти същото — потвърди Д’Алесандро.

— Предпочитам да не отговарям на този въпрос, господине — отвърна Кастило.

— Добре. А кой — ще проявя разбиране, ако не можете да ми отговорите — ръководи тази тайна организация? Посланик Монтвейл ли? Може би ЦРУ?

— Аз, господине. Това е другото, което не бива да споменавате пред госпожа Мастърсън.

Мастърсън кимна и сви устни.

— Парите ще бъдат използвани за поставената от президента задача — обясни Кастило.

— На това ли му се казва справедливост? — попита Мастърсън. — Преди малко се притесних, че посланик Лоримър…

— Какво той, господине?

— Единствените роднини на Жан-Пол са родителите му и Бетси. Това означава, че ако не е оставил завещание, с което да остави натрупаните блага на някоя френска сладурана, което ми се вижда съмнително, те са преките му наследници. Посланикът ще се досети, че няма начин Жан-Пол да е спечелил тези пари с честен труд. Щеше да му е много трудно да преглътне истината. Господ е свидетел, че Бетси няма нужда от пари, да не говорим, че ще откаже да ги приеме.

— Господине, господин Лоримър е притежавал — според мен е изплатено и няма ипотека — огромно имение — ферма — в Уругвай. Освен това е притежавал — в това съм абсолютно сигурен — приятен апартамент на „Рю Мосю“ в седми район на Париж.

— Живеел е в Париж, следователно е имал нужда от апартамент. Много хора си правят застраховка, за да изплатят ипотеките на апартаментите си в случай на смърт. Същото може да важи за фермата в Уругвай,