където Жан-Пол е предвидил да се оттегли при пенсионирането си. Въпросът е как да обясним на посланика криминалните обстоятелства около смъртта на Жан-Пол.
— На това му се казва невъзможен въпрос — отвърна Кастило. — Ще се опитам да ви обясня с какво разполагаме. Досега, местната полиция в Такуарембо е уведомена за инцидента. Въпросът е каква част от истината са успели да открият.
Той замълча, за да може събеседникът му да осмисли чутото.
— Сложихме пластмасови белезници на слугите и им вързахме очите. — Замълча отново. — Сред тях имаше младо уругвайско момиче, с което господин Лоримър очевидно бе в интимни отношения.
Изчака Мастърсън да размисли над този факт и продължи едва когато забеляза в очите му да проблясва презрение.
— Приспахме и нея, и управителя на имението, и съпругата му с напълно безопасен наркотик, приложен от специалист.
— Всички видяха, че белезниците им ги слагат испаноговорящи маскирани мъже. Помните ли, когато агентите от Бюрото за алкохол, огнестрелни оръжия и тютюневи изделия
Мастърсън кимна. По лицето му отново се изписа презрение.
— Всички почти бяха с черни гащеризони. Това е описанието, което ще дадат на полицията. Когато местните органи на реда пристигнат — а те със сигурност вече са на местопрестъплението — ще открият шестима мъже в тъмносини, почти черни гащеризони. Няма да имат маски. Това вече е проблем…
— Шестима мъртви в гащеризони — повтори Мастърсън.
— Да, господине. Ще открият и господин Лоримър, проснат по очи в кабинета си, близо до сейфа. Вътре няма да открият абсолютно нищо ценно. В най-добрия случай ще заподозрат, че хората, които са вързали и упоили прислугата, са се опитали да извършат обир.
— Ама те нали са мъртви? — попита Мастърсън.
— Застреляни подло от някой член на бандата, така че да не се налага плячката да бъде делена — отвърна Кастило.
— Местната полиция няма нито да разбере, нито да заподозре, че някой друг, вие и вашите хора, е бил там.
— Надявам се да стане точно така — кимна Кастило. — Подобни обири се случват в отдалечени имения и в Уругвай, и в Аржентина. А господин Лоримър/Бертран, богат бизнесмен, е бил особено подходящ, следователно е бил набелязан.
— Нали не сте… нали не оставихте нищо, което да намекне за присъствието ви?
— Единственото, в което сме сигурни, че ще намерят — което не означава, че сме прецакали нещата — е кръв.
— Не разбирам — призна Мастърсън.
— Когато непознатите ни нападнаха, дадохме жертви — обясни Чарли. — Един от хората ми бе убит с гарота, а друг, аржентинец, който ни помагаше, бе прострелян. Жив е, но изгуби много кръв.
— Загиналият бе сержант, казваше се Сиймор Кранц намеси се Д’Алесандро. — Свястно момче. Не бе някой аматьор. Което ме кара да се питам кои са били тези типове.
— И до това ще стигна, Вик — прекъсна го Кастило.
— Значи правилно разбрах, че сержантът е мъртъв.
— Да, господине.
— Много съжалявам. Какво стана с тялото му?
— Пренесохме го с нас — отвърна Чарли. — А сега добрите новини. Ако американската полиция разследва подобно престъпление, те ще подложат кръвта на най-различни тестове. Ще сравнят намерената в къщата кръв с тази от телата. Искрено се надявам местните полицаи в дълбоката уругвайска провинция да не са чак толкова щателни, да не тестват кръвта и да не сравняват пробите.
— Господи, седем трупа, това е истинско клане. Да не вземат да поискат помощ от… как се казваше — уругвайския еквивалент на ФБР? Да не се обърнат към някоя по-опитна организация?
— Надявам се да го направят, господине. Тогава ще разберат, че господин Бертран е всъщност господин Лоримър.
— И как ще стане?
— Господин Лоримър имаше албум, господине. Една от снимките бе от сватбата на господин Мастърсън. Близките са застанали пред църквата…
— Катедрала — поправи го Мастърсън. — Катедралата „Сейнт Луис“ на Джаксън Скуеър в Ню Орлийнс. Там се ожениха Джак и Бетси.
— Цялото семейство, включително господин Лоримър, е на снимката, господине. Сигурен съм, че някой старши полицейски инспектор от Монтевидео ще разпознае господин Мастърсън. Може дори някое от местните ченгета да се сети кой е. Смъртта на господин Мастърсън бе истинско събитие. За полицията това ще бъде
— Ако полицаите са некадърни, както предполагате — и сигурно сте прав — защо мислите, че ще отворят албума на господин Лоримър?
— Няма да се наложи, господине, аз го оставих отворен на бюрото на господин Лоримър.
— Много ви бива в тези неща — отбеляза Мастърсън.
— Не е така, господине. Има една доста вулгарна приказка в армията, много подходяща за случая.
— И тя е?
Кастило се поколеба за момент, след това я каза:
— Затънал съм до ушите в лайна, а не мога да плувам.
— Мама му стара, Чарли — възкликна Д’Алесандро. — Познаваме се отдавна, но това е прекалено образно казано.
— Наистина е вулгарна — отвърна Мастърсън. — Само че не съм съгласен, че е подходяща за случая. Според мен сте роден да ръководите подобни операции и по всичко личи, че господин Д’Алесандро е съгласен с мен.
— Господин Мастърсън, когато постъпих в „Уест Пойнт“, исках да стана армейски пилот като баща си. Поне по два пъти на ден проклинам капризите на съдбата, които ми попречиха.
Вик се намеси.
— Капризите на съдбата, Чарли, както много добре знаеш, се наричат генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб.
Мастърсън местеше поглед от единия към другия.
— Първия път, когато видях Чарли, господин Мастърсън, той бе ентусиазиран младши лейтенант, новоизлюпен от „Уест Пойнт“. Беше през първата война в пустинята. Генерал Макнаб — тъкмо преди да получи първата си звезда, нали така, Чарли?
Кастило кимна.
— Генерал Макнаб, шеф на
— Стига препратки към миналото, Вик — сопна се Чарли. — Може ли да продължа?
Д’Алесандро вдигна примирено и двете си ръце.
— Като баща — опита се да обясни Мастърсън, — съм сигурен, че баща ви се гордее с онова, с което се занимавате. Нали знае?
— Не, господине. Баща ми е загинал във Виетнам.
— Много съжалявам, Чарли — възкликна Мастърсън. — Нямах представа.
— Благодаря ви, господине. Може ли да продължа?
— Да, разбира се.
— Щом идентифицират Лоримър, възможностите са няколко. Първо, той е бил американски гражданин и
