Ла“?
— Ти ще ми кажеш. Той е — бил е — ливански търговец на антики. Казва се Жан-Пол Бертран.
Хулио поклати глава и попита:
— А ти проявявал ли си професионален интерес към Senor… как му беше името?
— Жан-Пол Бертран — довърши вместо него Хосе.
— Проявявал ли си към Бертран интерес, преди да бъде убит?
Хосе поклати глава.
— От всичко досега, ми се струва чист като сълза.
Сервитьорът донесе двете порции емпанада и те прекъснаха разговора. Сигурно щяха да продължат, ако в ресторанта не бяха влезли две красиви млади жени.
Не бързаха с обяда, ала и не се застояха дълго. Двайсет минути, след като Хулио отпи първата глътка мерло, бутилката беше празна и Хосе плати на сервитьора.
Когато излязоха от някогашния склад за животни, двамата пресякоха към военноморската база. Хулио с изненада видя, че хеликоптерът, който ги чака, не е от очуканите стари „Хюита“ на Националната полиция, а лъскав нов „Дофин“. Пилотът бе офицер от флота. Хулио предположи, че това е личният хеликоптер на президента на Уругвай.
Това очевидно означаваше, че някой високопоставен в уругвайското правителство — може би самият президент — приемаше случилото се в имение „Шангри-Ла“ за твърде сериозно.
ДВЕ
Докато „Дофинът“ висеше над полето, за да намери подходящо за кацане място, Хулио забеляза десетина полицейски автомобила и две линейки, паркирани безразборно около главната сграда на имението, и двайсет и пет, може би дори трийсетина, човека — повечето в полицейски униформи — скупчили се наблизо.
Хулио веднага си каза:
Двама яки висши полицейски офицери се насочиха уморено към хеликоптера. И двамата поздравиха главен инспектор Ордьонес, когато слезе от хеликоптера. Той отвърна на поздравите им с махване на ръка. Дори си спомни, че го бе виждал в униформа един-единствен път, когато преди около година Фидел Кастро бе пристигнал в Монтевидео и Ордьонес отговаряше за охраната.
— Това е Senor Артигас — представи приятеля си главен инспектор Ордьонес. — Отговаряйте на всичките му въпроси.
И двамата полицаи отдадоха чест. Хулио кимна и им подаде ръка.
— Нали наредих да не се пипа нищо? — попита Ордьонес.
— Само покрихме телата, господин главен инспектор, иначе останалото си е, както го заварихме.
Ордьонес срещна погледа на Артигас. Бе очевидно, че и двамата мислят едно и също.
Ордьонес направи знак с ръка да му покажат.
Под навеса на верандата бяха положени две тела, и двете покрити с тежък черен найлон. Артигас се запита дали това е местната версия на чувал за тяло и дали просто не им е бил подръка, затова да са го използвали. Огромна локва кръв, изсъхнала и почерняла, се бе събрала под найлона на първото тяло. Ордьонес махна нервно с ръка, полицаите отметнаха найлона и всичко стана ясно. Мъжът бе починал от огнестрелна рана в главата.
Тялото бе в тъмносин гащеризон, почти черен, памучен, от типа, с който най-често ходят механиците.
Сред локвата кръв се виждаше дулото на полуавтоматичен пистолет. Мъртвият бе паднал върху оръжието си.
Артигас усети някой да го докосва по ръката и забеляза, че Ордьонес му подава латексови ръкавици.
— Снимано ли е всичко? — попита той.
— Да, господин главен инспектор, от различни ъгли.
Ордьонес клекна и изтегли оръжието. Беше автомат. Подаде го на Артигас да го огледа.
— „Мадсън“, нали? — попита той.
— Точно така — кимна Артигас. — 9 мм, струва ми се.
Ордьонес вдигна цевта, за да я огледа, и кимна.
Артигас се огледа и в тревата, съвсем близо до верандата, забеляза някакъв проблясък. Направи крачка натам. Оказа се гилза.
— Направили ли сте снимка и замервания?
— Сержантът сигурно го е изпуснал, господине — отвърна по-якият от двамата местни полицаи и се обърна разгневен към сержанта.
След това Артигас се върна на верандата и забеляза, че Ордьонес е покрил тялото с найлона и се е отдръпнал на десетина метра по-надолу по верандата, където друг полицай отмяташе найлона от следващия труп. Този бе облечен в почти черен гащеризон.
Под главата и на този се бе събрала вече засъхнала локва кръв.
Когато коленичи до тялото, Ордьонес погледна Артигас и попита:
— Какво видя?
— Гилза. Стори ми се, че е 9 мм.
— Интересно, къде ли е оръжието на този? — попита Ордьонес, докато оглеждаше внимателно тялото.
Посочи улейчета в кръвта, оставени от изтеглено през нея оръжие.
— Май някой го е взел — съгласи се Артигас.
— Въпросът е кой.
Намекът бе ясен. Ордьонес нямаше да се изненада, ако се окажеше, че някое от местните ченгета го е взел, и то поради причини, които нямаха нищо общо с разследването на убийствата.
— И двамата са простреляни в главите — обади се Артигас.
Ордьонес кимна, след това попита на висок глас:
— Къде са останалите петима?
Вторият от местните полицаи махна неопределено с ръка към къщата.
— Четирима са ей там, господин главен инспектор — отвърна той. — Тялото на Senor Бертран е вътре, в кабинета.
Ордьонес му даде знак да ги заведе.
Тялото, паднало по гръб зад огромно резбовано бюро до отворената врата на сейф, бе на набит чернокож мъж в края на четирийсетте. На лицето се виждаха две входни рани едната от дясната страна на челото, втората над горната устна.
Част от черепа бе отнесена. Сейфът и стената отзад бяха оплескани с мозък.
Артигас усети, че Ордьонес го наблюдава.
— Две входни рани толкова близо една до друга — отбеляза той. — Сигурно са от автомат.
Ордьонес кимна.
— Вероятно е стреляно от разстояние — посочи той прозореца. Едно от стъклата беше счупено. — Ако бе застрелян тук например в момента, в който послушно е отварял сейфа, трябваше да има следи от барут по лицето.
