— Точно така — кимна Артигас.
— Ами албумът? — попита Ордьонес.
— Оставен е на бюрото, господин главен инспектор — обясни полицаят.
— Докато капитан Кавалеро е оглеждал всичко тук вътре, без да пипа — обясни Ордьонес, — случайно забелязал и след това прегледал албума със снимките. Ще ти се стори много интересен.
Подвързаният в кожа албум бе оставен на бюрото, отворен на цветна снимка от сватба. Гостите се бяха подредили на стълбите на внушителна църква, вероятно катедрала. Всички бяха в официално облекло. Господин Бертран бе застанал в десния край. Булката, висока слаба жена, се бе изправила до изключително висок, широко усмихнат, млад мъж.
— Хулио — заговори тихо Ордьонес. — И на теб ли младоженецът ти прилича на същия човек, на когото капитан Кавалеро твърди, че прилича?
„
— Точно така, това е Джак Пачката. Няма никакво съмнение. Той е — потвърди Артигас.
— Джак Пачката ли?
— Преди да стане Дж. Уинслоу Мастърсън от Държавния департамент на Съединените Американски щати, той беше Джак Пачката от бостънските „Селтикс“ — обясни Артигас.
— Ами? Професионален баскетболист? Нямах представа. От „Селтикс“ до Държавния департамент е много път.
— Блъснал го камион с бира, когато си тръгвал от стадиона — обясни Артигас. — Това било краят на професионалната му кариера на баскетболист — оказало се, че шофьорът на камиона пробвал стоката — но пък Джак Пачката изведнъж станал много богат човек. Чух, че получил шейсет милиона долара.
— Ти знаеш ли, че може и да съм чувал тази история. Само че не я свързвах с американски дипломат в Буенос Айрес — призна Ордьонес, а след това попита: — Питам се какво общо може да има Senor Бертран със Senor Мастърсън.
— Това не е единственият въпрос, който си задавам по отношение на Senor Бертран — отвърна Артигас.
ТРИ
Почитаемият Майкъл А. Макгрори, пълномощен министър и представител на президента на Съединените щати в Република Уругвай, бе дребен, жилав представителен мъж на петдесет и пет с къдрава сива коса. Не бяха малко хората в посолството, които му се присмиваха, подиграваха и често го наричаха — зад гърба му, разбира се —
Подобно отношение имаха предимно хората в посолството, които не идваха от Външното министерство на Съединените щати. Това бяха двайсет и един служители на Правосъдното министерство, изпратени на работа в посолството в Монтевидео. Четиринайсет от тях бяха наречени
Имаше и други — представителят на ЦРУ например, представители на Федералната агенция по авиация, на департамент Вътрешна сигурност, дори служители от Департамента по земеделие — изпратени на работа в посолството. Последните бяха тук, за да следят дали уругвайските пратки с храни, които се изнасяха за Щатите — главно месо и млечни продукти — отговарят на високите санитарни стандарти, поставени от американското правителство.
Въпреки че всички тези специалисти имаха статут на дипломати, те не бяха истински дипломати — и
Всички тези специалисти щяха да се върнат в Щатите след няколко години и да продължат работата си в правителствената агенция, която ги бе заела на Държавния департамент.
Затова пък хората от Външно се приемаха като професионалисти, обучени в изкуството на дипломацията, и очакваха след изтичането на мандата им в Уругвай да получат по-висока длъжност в Държавния департамент. Стига наемниците от Правосъдното министерство, Агенцията за борба с наркотиците и — най-вече — от ЦРУ да не забъркат някоя каша в пълно противоречие с дипломатическите норми на поведение, която да посрами служителите на посолството и Външно, които трябваше да държат под контрол наемниците.
Посланик Макгрори например бе започнал службата си във Външно като служител в консулски отдел в Никарагуа. През годините, докато го прехвърляха от едно посолство в Южна Америка в друго, той бе успял да се издигне — бавно, ала убедително — в Държавния департамент. Преди да получи назначение на посланик в Уругвай, бе работил като търговски аташе в Перу, като културен аташе в Бразилия и заместник- посланик в Асунсион, Парагвай.
С изключение на хората от Департамента по земеделие — които си вършеха работата и го уведомяваха какво правят и какво става и не се забъркваха в никакви неприятности — посланик Макгрори имаше непрекъснати неприятности с почти всички други, които не бяха истински дипломати от кариерата.
Причините за тези проблеми бяха няколко и според посланик Макгрори най-важната от тях бе пълната им неспособност да разберат, че отговарят за всичко, което вършат, пред него. Правилата по този въпрос бяха повече от ясни. Като най-висш представител на правителството на Съединените щати в Уругвай, всички американски служители бяха длъжни да му се подчиняват.
Много от проблемите — може би дори повечето — ги създаваха агентите на Агенцията за борба с наркотиците, които Макгрори тайно наричаше хулигани. Често им се случваше да се мотаят
Преди година бе пуснал заповед, според която представителите на Агенцията за борба с наркотиците трябва да носят оръжие единствено когато се налага. Щом стана очевидно, че според тях е необходимо да са въоръжени непрекъснато, той промени заповедта и сега вече трябваше да искат разрешение от него, за да обикалят въоръжени. Заповедта бе влязла в сила преди по-малко от седемдесет и два часа, когато заместник държавният секретар по въпросите на Латинска Америка му позвъни и любезно, но твърдо, му нареди в бъдеще да се въздържа да се меси на агентите и повече да не се налага да се защитават от него.
Агентите на ФБР бяха значително по-добре облечени от колегите си в „Наркотици“, но от тях бе почти невъзможно да измъкне с какво се занимават и къде ходят. Главната им задача бе да следят прането на пари. Уругвай бе известен като южноамериканската столица на прането на пари. Бе напълно естествено Макгрори да се интересува от дейността им, но те почти никога не му казваха нещо важно.
Освен това поне половината от тях ходеха въоръжени до зъби.
Посланик Макгрори бе силно угрижен и се канеше да си тръгва, когато шефът на агентите от ФБР, тип на име Джеймс Д. Монахан, му се обади и помоли за незабавна среща.
— Не може ли да почака до сутринта, Монахан?
— Господине, според мен трябва да ме изслушате веднага.
— Добре — съгласи се посланикът. — Можеш да се качиш.
Монахан и Хулио Артигас влязоха в кабинета на Макгрори три минути по-късно. Посланикът не ги покани да седнат.
— Артигас се е натъкнал на нещо, за което прецених, че трябва да ви уведомя незабавно, господин посланик — започна любезно правният аташе Джеймс Д. Монахан.
