Ловците

голямо и важно посолство. Макгрори не го харесваше.

Поне бе достатъчно честен пред себе си и не се самозалъгваше, че мотивът му да повдигне въпроса за събитията в Такуарембо пред Силвио съвсем не се основаваше на факта, че в дома на убития бе намерена снимка на покойния господин Мастърсън, заместника на Силвио. Той подозираше, че каквото и да се е случило, щом въпросът стигнеше до Държавния департамент, той щеше да се окаже забъркан в кашата. Макгрори знаеше, че е най-добре да си има компания, вместо да потъва сам.

Двамата си стиснаха ръцете.

След това Силвио подаде ръка на Хулио Артигас.

— С вас не се познаваме, нали?

— Казвам се Артигас, господине. Приятно ми е.

— Артигас е един от правните ми аташета — намеси се Макгрори. — А това е културният ми аташе, господин Хауъл.

— Познаваме се — отвърна Силвио. — Много ми е приятно да се видим отново, господин Хауъл. Знам, че познавате Алекс, но не съм сигурен дали господин Артигас го познава.

— Не, господине — отвърна Хулио и подаде ръка на дребен, доста закръглен мъж с тънки като моливи мустачки.

— Алекс Дарби — представи се човекът.

— Знам, че Хауъл и Дарби се познават — продължи Силвио. — Те са един дол дренки.

Макгрори си помисли: „Все едно че направо каза «Тези двамата са от ЦРУ».“

— Здрасти, Боб — поздрави Дарби. — Отдавна не сме се виждали.

— Доста отдавна — отвърна Хауъл. — Дай да се разберем да се видим.

Секретарката на Силвио докара количка с кафе.

— Освен ако не е нещо важно като жена ми или държавният секретар, не ме свързвай с никого — нареди Силвио.

Когато вратата се затвори, Силвио продължи:

— Казахте, че сте се натъкнали на нещо, което е възможно да има връзка със смъртта на Джак Мастърсън, нали така, господин посланик?

— Артигас — нареди Макгрори, — покажи снимката на посланик Силвио.

Артигас отвори куфарчето си и извади снимката от сватбата. Стана, приближи се до Силвио и му я подаде. Силвио я огледа, след това я предаде на Дарби.

— Откъде я взехте? — попита Дарби.

— Познавате ли хората? — попита Макгрори.

— Познавам ги. Това са Джак и Бетси на сватбата. Това са нейните родители, родителите на Джак и брат й.

— Вие познавате ли този човек? — попита Макгрори.

— Познавам го — потвърди Дарби. — Това е братът на Бетси. Откъде я взехте?

— Артигас — нареди Макгрори.

— Добре, господине. Взех я от едно имение, наречено „Шангри-Ла“ в Такуарембо. Заведе ме служител от Вътрешния отдел на уругвайската национална полиция.

— Защо ви заведе? — попита Дарби.

— Сега вече предполагам, че един от разследващите уругвайски полицаи е познал господин Мастърсън — каза Артигас. — Снимката бе в албум, оставен на местопрестъплението.

— Местопрестъпление, казвате — отбеляза Дарби. — Да не би нещо да се е случило в имението?

— Можете и сам да се сетите, Дарби — обади се отново Макгрори. — Според Артигас в имението е имало седем трупа.

— Седем? — повтори Дарби. — Седем трупа?

— Седем трупа, включително на мъжа на снимката — потвърди Макгрори. — Всички до един застреляни.

— Кои са останалите? — попита Дарби.

Артигас забеляза, че Дарби гледа към Хауъл. Космите по врата на Артигас настръхнаха.

— Това е загадка — отвърна Макгрори.

— Не знаете ли кои са? — попита Дарби.

— Според Артигас, нито един от тях не е имал идентификация. Всички до един са облечени в черно.

— Така ли? — възкликна Дарби и погледна отново към Хауъл — не задържа погледа си дълго, но достатъчно, за да забележи Артигас. — Тук започва да става като във филм на Джеймс Бонд.

— Или филм за нинджи — обади се Хауъл. — Всички до един, облечени в черно.

— Кой ги е застрелял? — попита Дарби?

— Изглежда, засега никой не знае — отвърна Артигас.

— И никой ли няма представа? — попита слисаният Дарби.

Артигас усети, че Дарби се преструва.

„Всичко това вече ти е известно, нали, господин Дарби? Хауъл ли ти звънна снощи, след като Макгрори е позвънил на Хауъл? Хората от ЦРУ винаги се поддържат. Господи, да не би Хауъл да е знаел, преди Макгрори да му съобщи? Те и двамата, изглежда, са знаели. И двамата ли са вътре в играта? Хулио, ти май остави въображението ти да се развихри! Гледаш прекалено много шпионски филми — при това тъпи шпионски филми. Така. Ти открай време си много добър в разпитите, умееш да забелязваш дребните неща и да ги навързваш, като например тези погледи между Дарби и Хауъл.

«Какво, по дяволите, става тук?»

— Според Артигас, уругвайската полиция също няма никаква представа — обясни Хауъл.

— Според вас какво е станало, господин Макгрори? — попита Дарби. — Обир? Опит за похищение?

«Би трябвало да се обръщаш към мен с господин посланик». Много ти благодаря, Дарби!“

— Нямам представа — призна Макгрори. — Въпросът е, поне на мен така ми се струва, какво да правим със снимката.

— Алекс? — обади се Силвио.

— Аз предлагам, господин посланик…

„Значи Силвио е «господин посланик», а аз не съм, така ли стана? Копеле гадно!“

— … да предадем информацията на господин Кастило. Поточно казано господин Макгрори да я предаде. Снимката се е появила в Уругвай. На територия на господин Макгрори, ако мога така да се изразя.

— Кой е Кастило? — попита Макгрори.

— Това е секретна информация, господин посланик — отвърна Силвио. — Когато госпожа Мастърсън бе отвлечена, президентът ме уведоми, че е назначил господин Кастило да води разследването. По-късно президентът му възложи охраната на семейство Мастърсън и връщането им в Щатите.

— Той какъв е?

— Агент на президента.

— Какво означава това?

— Мога да ви кажа само онова, което президентът ми съобщи — отвърна Силвио.

— Той същият човек ли е, който дойде в Монтевидео, за да се срещне със специален агент Юнг?

— Струва ми се, че да.

— Каква е връзката му с Юнг? — продължаваше да пита Макгрори.

Силвио сви рамене.

Артигас си помисли: „И каква е връзката с внезапното заминаване на Юнг за Щатите?“

— Ако искате, господин посланик — предложи Силвио, — можем да изпратим снимката на държавния секретар и да съобщим, че господин Дарби е разпознал убития като брата на госпожа Мастърсън. Нали си сигурен, че е той, Алекс?

— Да, господине, напълно сигурен. Срещали сме се няколко пъти, докато двамата с Джак бяхме в Париж.