— Нима? — отвърна Макгрори и погледна помощник правния аташе Артигас.
— Ордьонес ми позвъни малко преди обяд…
Макгрори вдигна ръка, за да го спре и попита:
— И кой е Ордьонес?
— Главен инспектор във „Вътрешен отдел“ на Федералната полиция, господин посланик.
Макгрори кимна и махна с ръка, за да покаже на Артигас, че може да продължи.
— Поиска да се срещнем на обяд. Когато се видяхме, той ми каза, че е станало масово убийство…
— Масово ли? — прекъсна го отново Макгрори. — Колко убити са необходими, за да бъде убийството окачествено като масово?
— Седем, господин посланик.
— Седем?
— Точно така, господине. Седем.
— И това клане се е случило тук, в Монтевидео, така ли?
— Не, господине. В едно имение близо до Такуарембо.
— Би ли ми напомнил, ако обичаш, къде се намира Такуарембо?
— На около триста и шейсет километра северно от Монтевидео, господин посланик.
— Никога не съм чувал за такова място — тросна се посланикът. — Продължавай, Артигас.
— Добре, господине. Главен инспектор Ордьонес попита дали имам нещо против да тръгна с него…
— Според мен не е много разумно, Артигас — сряза го посланикът. — Нали така, Монахан? Не искаме да оплескат посолството с водата от уругвайското мръсно пране, нали?
— Господине, аз приех поканата на Ордьонес и отидох на местопрестъплението — продължи Артигас.
— И от кого взе разрешение, преди да тръгнеш? Не мога да повярвам, че Монахан би ти дал картбланш за подобно нещо. Нали не си му дал разрешение, Монахан?
— Не съм питал никого, господине. Нямах представа, че трябва да питам.
— Има известна разлика, Артигас, между правила и разумно поведение — отвърна посланикът. — Няма да е зле да го запомниш.
— Разбира се, господине.
— Продължавай.
— Пътувахме до Такуарембо с хеликоптера на президента, струва ми се — разказваше Артигас. — Което ме наведе на мисълта, че някой високопоставен в уругвайското правителство държи инспектор Ордьонес да стигне там колкото е възможно по-бързо, че по върховете проявяват жив интерес какво става в Такуарембо.
— Няколко неща, Артигас — обади се отново посланикът. — Първо, не каза ли главен инспектор каквото там му беше името…
— Той наистина е главен инспектор Ордьонес, господине.
— Второ, защо реши, че си летял с хеликоптера на президента?
— Беше почти чисто нов „Дофин“, господине. Полицията разполага със стари „Хюита“.
— А ти си се возил на тях, затова можеш да направиш сравнение, така ли?
— Да, господине, много пъти.
— Нямах представа — заяви посланикът. — Ти знаеше ли, Монахан?
— Да, господине, знаех. Стремим се да поддържаме добри колегиални отношения с уругвайските власти и…
— Да се поддържат добри колегиални отношения с уругвайските власти, е чудесно, разбира се. Но защо трябва да се возите на техните хеликоптери? Тръпки ме побиват, като си помисля колко са поддържани. По- точно казано, колко зле са поддържани. Трябва да помисля по този въпрос. Докато не взема решение, повече никакви разходки с хеликоптери. Монахан, съобщи, ако обичаш, на колегите си.
— Добре, господине.
— Та разправяше, че си летял до Такуарембо, нали така, Артигас.
— Да, господине.
— И според теб защо си му бил необходим на главен инспектор Ордьонес?
— Искаше да ми покаже снимка на един от убитите, господин посланик.
— Защо?
— Сигурно защото убитият е присъствал на сватбата на Дж. Уинслоу Мастърсън.
— Моля?
— Сигурно защото на снимката се вижда, че убитият е присъствал на сватбата на Дж. Уинслоу Мастърсън.
„
— Не мога да повярвам, че подобно нещо е възможно — заяви посланик Макгрори след малко. — Сигурен ли си, че става въпрос за нашия господин Мастърсън?
— Да, господине, беше Джак Пачката.
— Спортните постижения на покойния господин Мастърсън отдавна са останали в миналото. Не смяташ ли, че е проява на грубо неуважение да го наричаш по този начин?
— В никакъв случай не съм проявил неуважение, господине. Бях голям почитател на господин Мастърсън.
— Въпреки това, Артигас… — започна неодобрително Макгрори. Не довърши мисълта си и каза нещо друго: — Знаем ли името на мъжа, който се е снимал с господин Мастърсън?
— Главен инспектор Ордьонес го идентифицира като Senor Жан-Пол Бертран, собственик на имението.
— И казваш, че въпросният човек е мъртъв, така ли?
— Прострелян е с два куршума, господине. В главата.
— Кой го е застрелял?
— Нямам представа, господине.
— И ти си въобразяваш, че добрият ти приятел главен инспектор Ордьонес, ще ти каже, ако има заподозрени по случая, така ли?
— Да, господине, ще ми каже.
— Само че не го е направил, нали?
— Главният инспектор ме помоли за съдействие.
— Какво съдействие?
— В имението има седем мъртви мъже. Senor Бертран и още шестима.
— А те кои са? Кой ги е убил?
— Нямаме никаква представа, господине. Нямаха никаква идентификация на себе си. Главният инспектор ме помоли, господин посланик, да изпратя снетите отпечатъци във Вашингтон, за да могат колегите от ФБР да проверят дали са в базата данни.
Посланик Макгрори се замисли за момент.
— Не виждам защо не — отсече най-сетне той. — А ти — или по-точно главен инспектор Ордьонес — защо решихте, че пръстовите им отпечатъци са в базата данни на ФБР? По всяка вероятност те не са американци.
— Това не се знае, господине.
— Има ли някаква причина да смятате, че са?
— Не, господине, никаква. Но, от друга страна, няма причина да смятаме, че не са.
Посланик Макгрори се замисли за момент.
— Имаме ли някакви сведения за убития? Питам за мъртвия от снимката.
— Казва се Бертран, господине. Жан-Пол Бертран.
— Вече ми каза името му — напомни му Макгрори. — Въпросът ми беше дали знаем нещо за убития.
— Ливанец е, господине, постоянно пребиваващ в Уругвай. Главен инспектор Ордьонес ми каза. Бил е търговец на антики.
— За трети път те питам, не ме интересува приятелят ти главният инспектор, знаем ли нещо за убития
