Макгрори успя да се спре навреме, тъкмо преди да каже, че лично ще се погрижи да уведоми държавния секретар, ала в последния момент размисли и премълча.
— Така е най-добре — рече вместо това той.
Артигас си помисли:
ШЕСТ
Майор К. Г. Кастило бе застанал край барбекюто, пригодено от огромен варел, и очите му сълзяха от дима на мескит8, с който бяха запалили огъня. Стискаше между зъбите си дълга черна пура. Бе облечен в зеленикав панталон, тениска с надпис „ВИНАГИ МОЖЕШ ДА НАРЕЧЕШ ТЕКСАСЕЦА МЪЖ ОТ ЖЕЛЯЗО“, износени каубойски ботуши и още по-износена широкопола шапка с пречупена периферия.
Забеляза Естела — ниска набита мургава жена, която помагаше в ранчото, откакто се помнеше — да излиза от къщата, стиснала безжичен телефон, и го обзе неприятното чувство, че търсят него.
Само че Естела подаде телефона на Abuela9, той забеляза усмивката й, чу я да казва
Току-що бе подразнил Мария, съпругата на братовчеда Фернандо, като заяви на всеослушание, че единствено на мъжете може да се гласува доверие да опекат качествено една пържола и я предизвика да назове поне една световно известна жена готвачка. А също и поне една жена диригент от световна класа.
Кастило изобщо не вярваше в тези неща, но у Мария имаше нещо, което го караше да се държи предизвикателно и да я дразни. Мислеше за нея като за своя снаха, ала това не бе точно така. Фернандо му бе братовчед, не брат. Ако имаше дума, с която да нарече съпругата на братовчед си, който му бе по-близък от брат, то той не я знаеше.
Усети някой да подръпва крачола му и сведе поглед към седемгодишния Хорхе Карлос Лопес, негов кръщелник, четвъртото от петте деца на Фернандо и Мария. Хорхе му подаваше бутилка бира „Дос Екуис“.
— Хорхе, да знаеш, че току-що ми спаси живота — заяви много сериозно Чарли на испански. — Уверявам те, че ще отидеш в рая.
Огледа се, забеляза, че Фернандо е застанал край сложената за обяд маса на сенчестата веранда, и вдигна палци, за да благодари за бирата.
След това тайно бръкна в джоба на панталона и извади малък компютъризиран термометър за месо, който веднага му показа каква е температурата.
Няма нищо лошо в това да получиш научно потвърждение, вместо да си гориш пръста, като попипваш цвърчащата пържола, особено след като никой не те вижда какво правиш и са убедени, че действаш по усет.
Той бодна и двете пържоли с термометъра и установи, че всичко е наред.
Върна термометъра в джоба и се обърна към верандата.
— Държа да ви уведомя, че тези са готови.
Фернандо изръкопляска и някои от дечурлигата побързаха да го подкрепят.
В същия момент Чарли забеляза, че баба му се приближава със слушалката.
— За теб е — подвикна тя. — Дик.
— Благодаря — усмихна се той. — Чакай само да махна пържолите.
Баба му остави телефона на масата до грила, след това взе стар дървен поднос с подкови за дръжки и му го подаде за готовите пържоли. След това се отправи към верандата.
— Аз ще го занеса, Abuela — извика след нея той.
— Може да съм стара и немощна, но все още мога да пренеса няколко пържоли — отвърна тя.
Чарли посегна към слушалката.
— Защо имам чувството, че тази работа няма да ме зарадва особено? — започна направо той.
— Доня Алисия много ми се зарадва — отвърна майор Х. Ричард Милър — младши. — Лично ми го каза.
— Както ти е известно, тя е прекалено мила и любезна, особено когато става въпрос за инвалиди. Казвай.
— Най-добре да се върнеш веднага, Чарли.
— Господи, не са минали и трийсет и шест часа.
Чарли остана изненадан, когато видя, че Фернандо е дошъл да го посрещне на международното летище в „Сан Антонио“
— На какво дължа честта? — попита Кастило.
— Искам да ти покажа нещо.
— Не можа ли да почака, докато стигнем в „Сан Хорхе“?
— Не. Имаш ли багаж?
Кастило поклати глава.
Колата на Фернандо, чисто нов дванайсетцилиндров черен „Мерцедес Бенц S600“, бе спрян на паркинга за кратък престой. Кастило си спомни, че прочете в някакво списание, че цената на седаните вървяла около 140 000 долара.
— Това ли искаше да ми покажеш?
— Не.
— Готина каруца.
— На Мария е — уточни Фернандо.
— Значи много си сгазил лука.
— Майната ти, гринго.
— Какво сгафи?
— Например заминах за Европа и Южна Америка без нея.
— Не й ли стана приятно?
— Никак.
— Нещо не я разбирам.
Фернандо поклати глава, но не отговори.
След това направи обратен завой и подкара към „Лемис Ейвиейшън“, голяма фирма за бизнес полети.
— Не ми казвай, че си скапал „Лиъра“.
— Не съм, разбира се. Наложи се да го докарам за обичайната поддръжка след сто часа по-скоро, отколкото предполагах.
— Да знаеш, че
— Знам, знам — потвърди Фернандо.
Спря на паркинга пред сградата на „Лемис“ и двамата слязоха. Вместо да влезе в административната част, Фернандо се отправи с решителна крачка към един от хангарите. Кастило го последва. Очакваше да види „Лиъра“ и бе убеден, че братовчед му иска да му покаже някаква повреда, заради която се налага
