Ловците

остави Мария, въпреки че вече се усмихваше.

Когато колата пристигна, Abuela излезе с него.

Отпред бе спрял сребрист „Ягуар XJ8“.

— Симпатично возило, Abuela — отбеляза Чарли. — Ново е, нали?

— Фернандо ми прати един мерцедес — обясни тя. — Дванайсет цилиндъра. Черен. Накарах го да си го вземе. Чувствах се като гангстер, като член на мафията. Тази мога да я карам и аз.

— Ето значи как Мария се е сдобила с мафиямобила.

— Беше по-разумно Мария да я кара. Иначе той щеше да загуби куп пари. Не можеш просто така да върнеш нов автомобил.

— Значи Мария няма нищо против да се чувства като гангстер и член на мафията.

— Добре че никой не повдигна въпроса, докато тя беше тук — отвърна Abuela. — Миличък, трябва ли непрекъснато да я дразниш?

— Видях, че и ти се усмихваше, докато момчетата си играеха с пунктуацията.

— Много са умни, нали? Толкова много ми напомнят за вас с Фернандо.

— Доста стряскащо звучи.

Тя не отвърна нищо на тази забележка.

— Тъкмо това ти трябва, Карлос. Да си имаш собствени момчета. Едно хубаво семейство.

— Аз си имам хубаво семейство. Просто си нямам жена.

— Има ли някакво развитие в това отношение?

— Да не би Фернандо пак да е клюкарствал?

— Как е госпожицата от Тайните служби!

— Обездвижили са й челюстта. Ако успея да я накарам да остане така, може и да се получи нещо между нас.

— Изобщо не е смешно, Карлос.

Той сведе поглед.

— И състоянието й не е смешно — отвърна той. — Съжалявам, че го казах.

— Така и трябва.

Той погледна баба си в очите.

— Налага ми се да замина за Европа за два дни. Ще пътувам от Ню Йорк и ще спра във Филаделфия, за да се видя с нея.

— Фернандо каза, че била много симпатична.

— Така е.

Тя кимна, след това го целуна.

— Vaya con Dios, mi amor — пожела тя.

Той се качи на предната седалка до шофьора.

Докато колата се отдалечаваше от просторната къща в испански стил, той се обърна назад и впи поглед през задния прозорец. Баба му все още бе на мястото, където я остави.

„Права е. Наистина ми трябват момчета като на Фернандо и съпруга — трябва ми семейство“.

Не откъсна поглед от баба си, докато завиха, а след това се замисли за Бети Шнайдер.

„Май му е дошло времето. Господ ми е свидетел, че никога не съм изпитвал към друга жена онова, което изпитвам към Бети“.

IV

ЕДНО

Вашингтон, Международно летище „Дълес“

Дълес, Вирджиния

23:40, 3 Август 2005

Кастило се усмихна, когато излезе от ръкава на терминала. Отпред наистина го чакаше тежко въоръжен мъж с измъчена усмивка. Беше застанал зад инвалидна количка, в която се бе настанил майор Х. Ричард Милър — младши, единият му крак щръкнал на специална подпора.

За миг се запита как са успели да убедят охраната да ги пусне, след това се почувства глупаво, защото се сети. „Размахваш документите, издадени от Тайните служби, и можеш да обикаляш където искаш“.

— Господин Кастило — заговори агентът от Тайните служби. — Майор Милър предположи, че пътувате без багаж.

„Много интересно. На мен ми говори на господин, а Дик е майор. И двамата сме майори. Този тип би трябвало да го знае.“

Какво каза Дик по телефони? „Свиквай, надувко. Сега вече можеш с право да се надуваш“.

— Наистина съм без багаж — усмихна се Кастило. Протегна ръка. — Не се познаваме. Аз съм Чарли Кастило.

Агентът от Тайните служби стисна стегнато дланта му и я пусна бързо.

— Специален агент Дилейни, господине.

Кастило погледна Милър и забеляза, че приятелят му се усмихва.

Специален Агент Дилейни заговори в микрофона на ревера.

— Дон Жуан излезе. Без багаж. Тръгваме.

— Аз ще се заема с инвалида, Дилейни — заяви Чарли.

— Слушам, господине. „Юконът“ е паркиран пред входа, господине.

— Какво стана с гордостта на пехотинците? — попита Милър, докато минаваха през летището.

— Вик Д’Алесандро уреди да го прехвърлят в Браг, докато решат какво да го правя.

— Ще ти трябва ли помощ, за да се качиш в това чудо? — попита Чарли пред „Юкона“.

— Не, можеш да вкараш инвалидната количка вътре — разпореди се Милър.

Надигна се чевръсто, застана на единия си крак, отвори вратата и се метна вътре. Кастило забеляза, че средната седалка е свалена, и се вгледа по-внимателно. Милър вече се бе настанил в другия край на седалката, протегнал крак пред себе си върху свалената седалка.

— Хайде, няма ли най-сетне да прибереш тази количка? — заяде се Милър.

— Да ви помогна ли, господине? — попита специален агент Дилейни.

— Ще се справя, благодаря — отвърна Кастило, докато се бореше с непрекъснато разгъващия се инвалиден стол.

Шейсет секунди по-късно Милър попита.

— Май не си много сръчен, а?

— Господине, отстрани има лостче, което ще ви даде възможност да я сгънете — обади се специален агент Дилейни.

— Дайте да ви покажа.

— Благодаря — отвърна Кастило и се качи в „Юкона“ Трийсет секунди по-късно автомобилът се вля в движението.

Специален агент Дилейни отново заговори в микрофона на ревера:

— Дон Жуан кацна. Тръгваме към гнездото.

— Ама той с кого говори? — попита тихо Чарли.

— Вече го питах — отвърна Милър. — Той отговори: „Тайните служби имат комуникационна система“, а след това аз пак го попитах: „Добре де, но ти с кого говориш?“ Той отвърна: „С комуникационната система“.