Ловците

внимателно“.

Фернандо се разсмя.

— Искам да ти кажа нещо, гринго. Сериозно.

— О-па.

— Не мога да си играя на Джеймс Бонд толкова често, колкото ми се иска.

— А останалата част от изречението е: „И в бъдеще няма да го правя“.

— Слушай, гринго, ако имаш нужда от мен, знаеш, че съм насреща. Само че ми се налага да мисля за Мария, децата и Abuela.

— Абсолютно прав си.

— Просто се опитвам да ти кажа, че сега вече имаш хора, които работят за теб. Моля те, не ме викай, освен ако наистина не се налага.

— Дадено.

— Освен това ти трябва самолет. Може би не точно този „Гълфстрийм“, но по принцип ти трябва самолет. При това по-голям от „Лиъра“. Не че Мария и Abuela ще усетят, че има нещо гнило, ако продължиш да използваш „Лиъра“, ами просто ще започнат да задават прекалено много въпроси. А това не бива да става.

— Прав си. Ще послушам съвета на дядо. Да се надяваме, че онзи нахален тип ще се обади още довечера, а не утре.

— Има нещо съмнително в тази работа. Взе да се съгласяваш прекалено лесно.

— А какво да направя? Да не се съглася ли? Прав си, Фернандо, нищо друго не мога да кажа. Просто не мислех.

— Караш ме да се чувствам гадно, знаеш го, нали?

— Просто си мислех, че съм извадил късмет, че си ми като брат.

— Но не съм ти брат, братовчеде.

— Ако си траеш, и аз няма да кажа на никого.

— Искам да ми обещаеш, гринго, че когато имаш нужда от мен, ще ме повикаш.

— Обещавам.

— Луд умора няма — заяви Дик Милър. — Да си го чувал?

— По-точно? — попита Кастило.

— По-точно, секретарят на Вътрешна сигурност надникна и заяви: „Много ми е неприятно, но се налага да се свържеш с Чарли и да му кажеш да се върне колкото е възможно по- скоро“.

— По-точно от това здраве му кажи. Каза ли защо?

— Не. Може би има нещо общо с Генерал Нейлър, който му позвъни преди пет минути — от централата направили грешка и го свързаха тук.

— Интересно какво му е притрябвало?

— Може би е свързано с новия ни човек за Връзки с обществеността.

— Нов какво?

— Посланик Монтвейл бе така любезен да назначи нов служител за Връзки с обществеността в Звеното за организационен анализ. Яви се днес сутринта, ентусиазиран, готов да се свързва с когото му попадне.

— Само това ми липсваше! Човек на Монтвейл да си вре носа в работата ни.

— Може и да има нещо общо с онова, което господин Елсуърт — новият се казва Труман К. Елсуърт — донесе, когато дойде днес сутринта, за да осъществява връзки.

— И какво е това?

— Дори не е секретно. Това си е най-обикновен меморандум от директора на Националното разузнаване до шефа на Звеното за организационен анализ. Вътре се казва, че може би ще проявиш интерес колко бил научил от, цитирам „представителите на Централното разузнавателно управление в Монтевидео, Уругвай и Буенос Айрес, Аржентина“ и, цитирам: „че мъж, на име Бертран, убит по време на обир в Уругвай, е бил идентифициран като дипломата Лоримър от ООН, зет на покойния Дж. Уинслоу Мастърсън“.

— Много интересно, нали? — подхвърли Кастило. — Казва ли се кой е убил и ограбил господина?

— Тук пише, цитирам: „разследването е поверено на гореспоменатите офицери“, които ще докладват лично на долуподписания…

Кастило се замисли за момент, след това попита:

— Нещо ново от финансовия свят?

— Един изнервен китаец пита за теб час по час. Вече си представя как са го погнали данъчните и как го карат към затвора „Левънуърт“, защото притежава прекалено много пари в офшорна сметка.

Кастило се разсмя.

— Май наистина е най-добре да се върна. Само че не знам кога ще успея да хвана самолет.

— Ако успееш да намериш малко време и да вмъкнеш и това в натоварената си програма, имаш резервация за „Континентъл 5566“, който излита от Сан Антонио в пет и четирийсет и пет. Ще кацнеш на „Дълес“ след едни нищо и никакви три междинни кацания и едно прекачване в единайсет и половина.

— По дяволите!

— Само те бъзикам, Чарли. Спокойно. Полетът е без прекъсване. Госпожа Форбисън ти направи резервацията.

— Добре. Когато дойда, след три или четири часа, задължително ще те събудя, стига да успея да хвана такси на „Дълес“.

— На летището ще те чака личният ти „Юкон“ — успокои го Милър. — Тя уреди и това. Оглеждай се за тежко въоръжен мъж с измъчена усмивка.

— Няма нужда. Ще хвана такси.

— Всъщност, Том Макгуайър каза на госпожа Ф. да уреди тази работа. Свиквай, надувко. Сега вече можеш с право да се надуваш.

— Чао, Дик. Благодаря ти.

Той затвори и отнесе телефона на верандата. Всички го чакаха търпеливо. Бяха му сложили пържола в чинията.

— Какво искаше Дик? — полюбопитства Фернандо.

— Похапни пържола. Ще ти трябват сили за пътуването.

— Фернандо, никъде няма да ходиш — заяви троснато Мария.

— Тук ли ще го оставиш, когато заминеш? — попита невинно Кастило.

— Няма да ходи никъде с теб. Точка — повтори твърдо Мария.

— Че кой е казал, че ще заминава с мен? Въпросителен знак. Говорех за пътуването оттук до „Каза Лопес“. Точка. А ти какво си помисли? Въпросителен знак.

Фернандо се разсмя.

— Май те сложиха на място, мила — обади се той.

— Хорхе, запетайка — обърна се десетгодишният Фернандо М. Лопес към брат си, — би ли ми подал маслото, въпросителен знак?

— Не, запетайка, няма, удивителен знак! — отвърна широко ухиленият Хорхе Лопес.

Abuela, намръщена досега, се усмихна.

— Защо ли изобщо си отварям устата — възкликна Мария. — Като че ли не те знам какво представляваш. Трябва просто да си седя мирно и кротко и да оставя Карлос да ме прави на глупачка, докато съпругът ми и децата ми се подиграват.

— Грингото прави на глупаци единствено хората, които обича — отвърна Фернандо.

— Моля те, не го наричай така — гракнаха в един глас Фернандо-младши и Хорхе, а след това погледнаха баба си. — Знаеш, че не му е приятно.

Фернандо-младши побърза да добави:

— Не ми е приятно, удивителен знак!

— Баща ми ме предупреждаваше, че правя голяма грешка, като се омъжвам в това семейство — не се