— Тъп въпрос — ухили се Кастило. След това добави: — Не беше нужно да се разкарваш чак дотук, Дик.
— Имах основателна причина. По-точно, причините са две. Първата е, че това е страхотно развлечение след скучното сиво ежедневие да кръстосвам от хотела до комплекса „Небраска“, като понякога се отбивам в бара във фоайето, за да пийна нещо и да се възстановя от пътуването.
— А втората?
— Помислих си, че може да се отбиеш в бара, преди да се качиш в стаята.
— Ти си екстрасенс! Освен това аз черпя.
— Та затова си помислих, че няма да е зле да те предупредя какво те чака — продължи Милър, замълча за кратко, след това добави: — Бившият регионален директор на ЦРУ за югозападна Африка.
— Сериозно?
— Сериозно. Онази вечер си седях в бара и си пийвах, когато усетих някакво зловредно лъчение. Огледах се и я видях — самата госпожа Патриша Дейвис Уилсън, от плът и кръв. Ама каква плът само се показваше изпод роклята.
— И какво стана?
— Нищо не стана. Беше с някакъв тип, за когото много подозирам, че не се казва господин Уилсън. Беше по-млад дори от нас с теб.
— Ти сигурен ли си, че тя те позна?
— Зловредното лъчение разкри без следа от съмнение, че ме е познала. Искам да ти кажа, че мартинито ми буквално замръзна. Трябваше да го дъвча като буца лед.
— Сигурно е решила, че ти си виновен, задето я уволниха.
— И на мен ми мина през ума — отвърна Милър. — А пък после ми хрумна един още по-неблагоприятен сценарий, че не са я уволнили.
— Мислиш ли, че е възможно?
— Знаеш как е в агенцията по-добре от мен — отвърна Милър. — Да уволниш някого, е равносилно на признание, че агенцията не е съвършена. — Има ли начин да разберем какво става? Дали да не накараме Том Макгуайър да поразпита.
— Много си назад с материала, Чарли — отвърна Милър. — Тъй като съм убеден, че човек трябва да опознае врага, още на следващата сутрин позвъних в Ленгли, представих се на шефа на Информационния отдел като шеф на Информационния отдел на Звеното за организационен анализ…
— Ти сериозно ли говориш?
— Естествено — отвърна Милър. — След това попитах дали имат служителка на име Патриша Дейвис Уилсън, с какво се занимава въпросната дама.
— Те казаха ли ти?
— Шефе, на теб някой казвал ли ти е, че в повечето важни агенции има длъжност
— Не, никой не ми е казал.
— Трябва да прекарваш повече време в офиса, шефе. Какво ли не се случва при нас. Та въпросът ти беше:
— Господи!
— Господи, я — отвърна Милър. — Което ще рече, че има достъп до всичко, до което се доберат слухарите от агенцията, и — което е още по-важно — което се случва там.
— Трябва да направя нещо по този въпрос — измърмори Кастило.
— Да не би да имаш предвид да я обезвредиш? Кажи, Чарли?
— Още не знам. Просто не искам тази жена да си вре носа в онова, което става и тепърва ще става.
— Носът й не ме притеснява толкова, колкото устата.
— Ти спомена ли пред някого?
Милър поклати глава.
— Първата ми работа утре сутринта е да се видя с Мат Хол — заяви Кастило.
— Първата ти работа утре следобед — поправи го Милър. — Той е в Сейнт Луис и оттам заминава за Чикаго. Очакват го в пет и трийсет. В Белия дом има прием и е длъжен да присъства.
— Добре де, първата ми работа утре следобед — примири се Кастило. — По дяволите! Трябва да замина за Европа, а ми се искаше да отскоча до Филаделфия да видя Бети, преди да тръгна. Сега или няма да мога да се видя с нея, или ще се наложи да отложа виждането с ден-два.
— Това означава ли, че няма да ме черпиш в бара?
— Ще те черпя с две питиета даже — успокои го Кастило. — Може дори повече.
— В бара на хотела ли?
— Доколкото си спомням, онзи път бяхме невинни жертви. Защо да се страхуваме, че ще се натъкнем на злобарката?
— Стига, Чарли! Много добре знаеш защо, дяволите да те вземат.
— Притежавам силата на десетима, защото сърцето ми е чисто. Няма да позволя на въпросната
Милър изсумтя.
ДВЕ
Госпожа Агнес Форбисън, заместник административен директор на Звеното за организационен анализ, майор Ричард Милър — младши, шеф на Информационен отдел в Звеното за организационен анализ и самият шеф, майор К. Г. Кастило, се бяха изправили на килима почти в средата на кабинета. Майор Милър се подпираше на дебел бастун.
Кабинетът бе като за висш функционер от федералното правителство. Имаше огромно гравирано антично дървено бюро, зад което бе поставен червен кожен стол с висока облегалка, така нареченият
На бюрото бяха поставени два телефона, единият червен. Той осигуряваше обезопасена линия, свързана с телефонната централа на Белия дом. До стената бяха поставени националният флаг и знамето на департамент Вътрешна сигурност. Пред бюрото, под ъгъл, бяха поставени два кожени стола с високи твърди облегалки. Отстрани се виждаше масичка за кафе, с два стола от едната страна и канапе в същия стил от другата. На стените бяха монтирани два телевизора, всеки с трийсет и два инчов екран.
— И това е краят на обиколката — заяви госпожа Форбисън. — Можеш да кажеш:
Госпожа Форбисън, GS–15 — най-високото ниво в йерархията на служителите — бе на четирийсет и девет, сивокоса жена, започнала да напълнява.
— Мили боже, Агнес! — възкликна Кастило.
— Харесва ли ти?
— Дявол да го вземе, просто не знам какво да кажа — отвърна честно Чарли. — Какво ще правя с всичко това?
Току-що бяха завършили обиколката на офисите, дадени за ползване на Звеното за организационен анализ към Вътрешна сигурност в комплекса „Небраска“ в окръг Колумбия. Едно време комплексът бе собственост на флота, ала през 2004 година Конгресът го прехвърли на Вътрешна сигурност, когато създадоха Агенцията след атентатите на 11 септември.
— Офисът ти е необходим — отвърна тя. — А като гледам как вървят нещата, много скоро ще се окаже, че ни е тясно.
