Ловците

— Пет — отвърна тя.

Той натисна петото копче.

— Обажда се Кастило, госпожо секретар — представи се той. — Имате ли възможност да ми отделите минутка?

Чарли обясни положението, след това я изслуша.

— Много ви благодаря, госпожо секретар. Ще направя точно така и ще ви държа в течение — отвърна той.

Върна слушалката и погледна специален агент Юнг.

— Нали разбра, Юнг — започна той. — Ако не си, държавният секретар ще уведоми посланика в Монтевидео, че изпраща агент от ФБР, който е запознат с положението — тоест теб — за да разследва финансовите дела на господин Лоримър-Бертран, и че трябва да ти предадат всичко, с което разполагат, за да можеш да докладваш лично на нея.

— Добре — кимна Юнг.

— Ще изготвиш два доклада — отвърна Кастило.

— Два ли?

Чарли кимна.

— Единият ще бъде подробен доклад за всичко, което знаеш, какво са научили момчетата от ФБР, подробности около трансфера на парите от сметката на Бертран на твоя. Този ще го отнесеш лично в посолството в Буенос Айрес и ще го предадеш на Алекс Дарби, който ще го очаква и ще го препрати на госпожа Форбисън с дипломатическа поща. Ще отнеме един ден повече, но поне няма да се налага да бъде закодирано.

— Не те разбирам, Чарли — обади се госпожа Форбисън. — Защо да не бъде закодирано?

— Когато нещо се закодира, тайната я научават още двама — който кодира и който декодира.

— Не се бях замисляла по този начин — призна тя. — Нямаш ли доверие на криптографите?

— Имам им повече доверие, отколкото на хора, които познавам. Просто обичам да съм предпазлив.

Тя кимна и Кастило се обърна към Юнг.

— Във втория доклад ще включиш всичко, което са разкрили момчетата от ФБР, и поорязана версия на онова, което знаеш. Никакви подробности за сумата преди трансферите, само колко сме оставили в неговата сметка. Няма да споменаваш и за самите преводи. Този доклад го предаваш на посланика в Монтевидео, молиш го да го предаде за кодиране и да го препрати на държавния секретар. Ясно ли е?

— Значи официално искаш от мен да предам непълен и подвеждащ доклад. Не мога да направя подобно нещо.

— Нареждам ти да предадеш доклад, в който някои от данните се водят строго секретни по заповед на президента. Има разлика. Не виждам причина да разказваме на посланика за президентския указ, след като досега никой не е сметнал за необходимо да го уведоми. Не е нужно да разкриваме пред него каквато и да е информация за парите или намеренията ни.

— Аз пък си мислех, че посланикът има право да знае какво правят в страната представителите на правителствените агенции.

— Опитай се да разбереш, Юнг. Ще извършиш нарушение на закона, ако разкриеш информация пред посланика, която не е предвидено да знае, тъй като няма необходимия достъп за работа със секретни материали по случая. Подобен достъп могат да му дадат само двама — президентът и аз. Президентът не го е сторил досега, а аз не виждам защо да го правя. — Замълча за миг, след това попита: — Ще го направиш ли, Юнг, или не?

Юнг се колеба цели трийсет секунди, което на всички се стори безкрайно дълго.

— След като представяш нещата по този начин… — започна той, след това отново замълча. — Просто те моля да разбереш, че досега не съм имал нищо общо с… подобни дела.

— Ще го направиш ли или не?

— Да, да, разбира се.

— Нямам представа каква клетва полагате във ФБР, но в клетвата на офицерите има една фраза „без всякакви задръжки и колебания“. Ти да не би да имаш задръжки и колебания?

Юнг наклони глава, сякаш обмисляше какво да отговори, и отвърна:

— Не, нямам.

— Добре, ще държим връзка. Сигурно скоро ще се видим там.

— Ела с мен — обърна се Агнес към Юнг. — Да видим какво ще направят в билетния център. — След това погледна Кастило. — Не знам какво друго си запланувал за вършене, но Том Макгуайър и Джак Бритън те чакат.

Кастило й махна с ръка да ги пусне. Те влязоха веднага.

Специален агент Томас Макгуайър от Тайните служби бе червенокос ирландец в средата на четирийсетте. До реорганизацията, последвала събитията на 11 септември, Тайните служби бяха под крилото на Министерството на финансите. Двамата със специален агент Джоел Исаксън бяха назначени за охрана на президента.

Когато Тайните служби бяха прехвърлени към Вътрешна сигурност, Макгуайър и Исаксън станаха първите охранители на секретаря. Щом Макгуайър научи за създаването на Звеното за организационен анализ, той поговори със секретар Хол — който вече бе де факто глава на Тайните служби — и помоли да бъде прехвърлен.

— По сърце си оставам ченге, шефе — обясни той. — Струва ми се, че Чарли ще има нужда от човек като мен, а вие нямате нужда и от двама ни с Джоел.

Агентът от Тайните служби Джак Бритън, висок чернокож с остри черти, бе нов в Тайните служби. До много скоро работеше в полицията на Филаделфия в Бюрото по контратероризъм. Кастило и Милър се запознаха с него, докато се опитваха да открият откраднатия „727“. Първия път, когато говориха, Бритън работеше под прикритие — и държеше под око така наречените афроамериканци „луди глави“, без изобщо да се съобразява как е правилно да се казва.

Беше с прорасла неоформена брада, в тъмносиня роба, сандали, косата му бе обсипана с мъниста и бе известен на братята мюсюлмани от филаделфийската джамия „Ари-Тег“ като Али Абид Ар-Разик.

Силно впечатлен от Бритън, от куража, последователността и упоритостта му, както и от задълбочените му познания за манталитета на мюсюлманите в Щатите — както истинските, така и „лудите глави“ — Исаксън го вербува за Тайните служби заедно с още един офицер от филаделфийската полиция, сержант Елизабет Шнайдер от отдел „Разузнаване и организирана престъпност“.

Исаксън не го бе вербувал специално за екипа на секретаря на Вътрешна сигурност, нито пък за работа с К. Г. Кастило. Беше вербувал Бритън и Шнайдер за Тайните служби, тъй като знаеше поне двайсет места в страната, където можеха да използват таланта на Бритън, а пък Бети беше особено подходящ кандидат за охрана.

Така и не стана, както го мислеше. И двамата тъкмо бяха завършили обучението си за Тайните служби, когато госпожа Елизабет Мастърсън бе отвлечена. Кастило изиска Бритън и Шнайдер и те бяха изпратени в Буенос Айрес, за да помогнат при разследването на похищението и последвалото го убийство.

„Неизвестни лица“ бяха нападнали автомобил на посолството, бяха ранили тежко специален агент Шнайдер, докато пътувала от дома на семейство Мастърсън, и бяха убили шофьора пехотинец.

Когато президентът създаде Звеното, бе напълно естествено Бритън да се прехвърли на работа в него, а когато специален агент Шнайдер се възстанови, да се присъедини към колегата си.

— Този път няма да се сърдя — рече вместо поздрав Кастило, когато Макгуайър и Бритън влязоха, — но следващия път, и занапред, когато влезете в тронната зала, ще ви помоля да се събувате и да си слагате бели ръкавици.

Милър и Макгуайър избухнаха в смях.

— Впечатлен съм, Чарли — призна Макгуайър.