Ловците

Бритън не каза нищо и усмивката му си остана малко напрегната.

„Интересно, какво ли му е?“, запита се Кастило.

— Не знам, Джак — продължи Кастило. — Като се замисля, май не изглеждаше чак толкова зле в синята роба с мънистата по косата.

Макгуайър и Милър отново се разкискаха.

— Трябва да те видя насаме, Чарли — каза накрая Бритън. — Да се върна ли след десет минути?

„Иска услуга. Госпожа Бритън настоява да се прибере за известно време вкъщи. Да не би някой у тях да е болен? Може би някой в училище има нужда от истинско ченге, което да стане учител под прикритие, и той не иска да остава“.

— Личен въпрос ли, Джак? — попита Кастило.

Бритън се замисли, преди да отговори.

— Да, донякъде. Всъщност не, не е личен.

— Има ли нещо общо с работата ни тук?

Бритън кимна.

„Какво, по-дяволите, става? Какво е това, за което Милър и Макгуайър не трябва да научават? Тая няма да я бъде“.

— Джак, нека ти обясня как ще работим тук — започна Чарли. — Или, по-точно казано, как няма да работим в този офис. Не искам никой да бъде на тъмно по отношение на нещата, които стават.

Той разпери ръце, за да покаже, че говори за всички в офиса, след това добави:

— Това включва и госпожа Форбисън. Според мен няма друг начин.

— Разрешете да се намеся, господине — помоли Милър.

„На него пък какво му става?“

— Ако ще ми се правиш на интересен, Дик, не си уцелил момента — сряза го Чарли.

— Просто питам дали може да направя една забележка, по-скоро да задам въпрос.

— Питай.

— Това „всички“ включва ли специален агент Дейвид Уилям Юнг — младши? — попита Милър, след това погледна Макгуайър и обясни: — Когато Чарли му каза, че го праща в Уругвай, за да опази информацията около банковите сметки на Лоримър да не се разчуе, Юнг трябваше да си помисли.

— Мама му стара на тоя! — възкликна Макгуайър. — Май не му е за пръв път да има „резерви“.

— Говори направо, Дик — нареди Кастило.

— Според мен е въпрос на време, преди съвестта му да заговори и да го възпре да върши „нередностите“, които се вършат тук, или пък да му домъчнее за стерилно чистата среда във ФБР и да реши да си признае греховете — заяви Милър.

Той замълча, за да осмислят всички чутото, и чак тогава продължи:

— Колкото повече знае, толкова повече ще може да разкаже.

— Той е прав, Чарли — намеси се Макгуайър. — Във ФБР са малко пуритани. Обичат да наемат стерилно чисти кадри. Започват да ги обработват в Куонтико, набиват им в главите, че писанието е свещено, че трябва да спазват всяка дума от него, и по-нататък, по време на службата, това се повтаря до безумие. Още преди Дик да повдигне въпроса, се питах дали мястото на Юнг е тук. Аз лично бих го пратил при братята му от ФБР, но по този начин той ще бъде напълно убеден, че не следваме написаното в светото писание, а и без това вече знае прекалено много, така че не можем да поемем риска да изпее всичко, което знае.

— Значи допуснах грешка, като го изпратих в Южна Америка? — попита Чарли.

— Не че е грешка, по-скоро бих казал, че рискуваш много — отвърна Макгуайър. — Кого друг можеше да изпратиш?

— Според мен да го върна и да му затъкна устата, след като той се погрижи информацията за парите на Лоримър да си остане поверителна — реши Кастило. — Мога само да кажа, че съм съгласен, че Юнг е… Какъв е? С висок морал ли? Какво лошо има? Нищо не би го зарадвало повече от възможността да се върне във ФБР и да намери някого, пред когото да изпее какво става тук. Само моралните задръжки не му позволяват да го направи.

— Смятай, че това не съм го чул — каза Милър.

— Ти беше тук, Дик. Нали го попитах дали има морални задръжки и той отговори — след като помисли — че няма. Струва ми се, че говореше напълно сериозно.

— Стискай палци да е така, Чарли — отвърна Милър, без да крие съмненията си.

— Прави сте. Не можем да си позволим да зависим от него — призна Кастило. — Ще му казваме възможно най-малко. — Обърна се към Бритън. — Твой ред е, Джак. Кажи пред всички, каквото имаш да казваш.

Бритън сви рамене и започна:

— Добре. Това е едно от онези противни неща, които стават още по-противни, ако не ги направиш. Във Филаделфия дочух нещо, което може и да се окаже прекалено измислено, само че логиката ми подсказва да не го отхвърлям с лека ръка, затова реших, че трябва да ти съобщя.

— Казвай — подкани го Кастило.

— Докато бях там, отскочих да видя Сай Филмор в болницата. От него научих.

— Той кой е?

— Детектив от контратероризма. Сега върши моята работа. Намерили го яко надрусан и го тикнали в болница „Френдс“ на булевард „Рузвелт“. Затова сега го държат в изолатор.

— Та какво каза той?

— Братята в джамията са сигурни, че ще успеят да се докопат до атомна бомба.

— Струва ми се невероятно — намеси се Милър. — Откъде ще я намерят?

Бритън сви рамене.

— Не знаеше такива подробности. Знаеше обаче, че току-що са купили ферма в Дърам.

— Северна Каролина ли беше това? — попита Макгуайър.

— Пенсилвания — поправи го Бритън. — Област Бъкс. Горната част на провинцията. На няколко километра от река Делауеър. Купили са фермата, защото е построена върху стара железодобивна мина.

— Железодобивна мина ли?

— Ще използват тунелите за бомбено убежище, когато атомната бомба гръмне във Филаделфия. В момента се запасявали с храна и каквото е необходимо.

— Разкажи ми за железодобивната мина — помоли Макгуайър.

— Там е открай време — обясни Бритън. — Помниш ли, когато Вашингтон пресякъл Делауеър?

— Само съм чувал. Не съм чак толкова стар — отвърна Том.

— Преминал реката с лодка от Дърам. Наричали ги дърамски лодки, защото превозвали желязната руда от мината надолу по течението. Поне от двеста години не вадят руда, но тунелите са все още читави, защото са изсечени в скала.

— Ти вярваш ли на тези приказки, Джак? — попита Милър.

— Изобщо не искам да вярвам, логиката ми подсказва да не вярвам, но Сай Филмор твърди, че братята вярвали. Освен това искам да знам откъде са се сдобили с пари за ферма от четиристотин декара. Там цените на имотите изобщо не са ниски. А не са платили с откраднати чекове от осигуровки.

— Откраднати чекове от осигуровки ли? — попита Кастило.

— Не само това, ами и кражбите от наркопласьори бяха основните им средства за препитание, докато бях в джамията.

— Ами ченгетата във Филаделфия? — попита Чарли. — Главен инспектор Фриц Крамер например. Какво казват?

— Открили Сай да се мотае в северната част на Фили и да си говори сам — продължи Бритън. — Разбрали, че е ченге, чак след три дни. Оттогава е в болница „Френдс“, пред вратата му пази униформен полицай, за да пази Сай и от него самия, и от лудите братя. Не, началник Крамер не вярва на тези приказки. Дори не е предал информацията на ФБР.

— Откъде ще намерят атомна бомба? — попита Милър. — Как ще я превозят? Ще я скрият ли някъде?