— Предполага се, че в страната са внесени трийсет и кусур атомни бомби, които се побират в куфарчета, тайно внесени от руснаците — обясни Макгуайър. — Не е чак толкова трудно да се пренесат и скрият.
— Мислиш ли, че в тази работа има някаква истина, Том? — учуди се Кастило.
— Не. Но аз съм като Джак. Понякога има неща, които не бива да се пренебрегват единствено защото ти се струват безсмислени.
— Какво да правим? Да съобщим ли на ФБР? — запита Кастило.
— Защо не върнем Джак във Фили? — предложи Макгуайър. — Ще позвъня на Тайните служби там — шефът им ми е стар приятел — и ще му съобщя, че се интересуваме защо група американски мюсюлмани от Филаделфия са купили ферма, откъде са се сдобили с парите и какво възнамеряват да правят с нея. Ще му кажа, че не мога да му съобщя защо се интересуваме. Когато получим отговори, ще говорим отново.
— Добре, действай — нареди Чарли. — Някой иска ли да ми каже още нещо?
Всички поклатиха глави.
Чарли продължи:
— Сега си отивам до апартамента, за да си събера багажа. След това отивам да чакам Хол. Смятах да го питам какво да прави с новия от
— Не знаех, че някой ще заминава по работа в Париж — обади се Милър. — Какво ще правиш там?
— Благодаря ти, че попита. Това не е сарказъм. Искам всички да знаят какво правя — отвърна Кастило. — Човекът на ЦРУ в Париж — Едгар Дешамп — е свестен човек от старата школа. Ще го помоля да ме заведе в апартамента на Лоримър. Посолството е уведомено, че ще се погрижа вместо посланик Лоримър за собствеността на Лоримър. След това смятам да му разкажа какво се е случило в имението на Лоримър и да разбера дали има някаква представа кои са типовете, които ни нападнаха, или поне какво са искали да намерят.
— След това заминавам за Фулда, за да разбера дали има някакви проблеми със сметката ми в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ на Кайманите. Може да има по-добро място, където да се прехвърлят парите.
— Накрая заминавам за Будапеща, за да се срещна с един журналист, Ерик Кочиан, който ми даде имената на хора замесени в скандала
— Накрая, може би ще се отбия във Виена, за да науча нещо повече за човека, убит преди Лоримър да изчезне. Преди да се върна тук, ще отида в Уругвай и Аржентина. Искам да отида до имението на Лоримър, за да видя дали няма да излезе нещо там.
— Което ми напомня нещо друго, за малко да забравя. Дик, свържи се с някой от Форт Рукър, може би с Асоциацията по авиация, и открий най-доброто табло и черна кутия за „Бел Рейнджър“, които се предлагат на цивилни. Поръчай ги, опаковай ги и помоли секретар Кохън да ги изпрати с дипломатическа поща на посланик Силвио в Буенос Айрес.
— Това пък защо?
— Няма да повярваш колко скапана беше авиониката на „Рейнджъра“, който използвах там. Така връщам услугата, задето ми дадоха хеликоптера. Поне ще мога, ако се наложи, да го използвам отново.
За момент всички останаха смълчани, накрая Милър подхвърли:
— Чарли, тази поръчка ще струва цяло състояние.
— Нали разполагаме с цяло състояние в „Лихтенщайнише Ландесбанк“? Струва ми се, че тези пари са за това.
Милър вдигна доволно палци.
— Ще ви държа в течение — обеща Кастило и се отправи към вратата.
Обърна се.
— Дик, можеш ли да дойдеш с мен? Сто процента съм сигурен, че съм забравил нещо.
ТРИ
Стая 404 хотел „Мейфлауър“
„Кънектикът авеню“ 1127,
СЗ Вашингтон, окръг Колумбия
16:30, 4 Август 2005
Майор X. Ричард Милър — младши се бе изтегнал на шезлонга в огромната спалня, подпрял оперирания си крак на един стол, отпуснал здравия на пода. Подпираше бутилка „Хайнекен“ на гърдите си.
Майор К. Г. Кастило бе застанал до леглото и трупаше дрехи в един куфар.
— Ако се връщах тук, спокойно можех да взема един сак. Ако обаче взема сак, какво ще правя в Аржентина, където е средата на зимата?
— А като вземеш куфар, ще го пратят по грешка някъде в Аляска — отвърна Милър и вдигна бутилката, за да отпие глътка. — Нали си чувал за законите на Мърфи?
Кастило затвори капака на куфара и седна на пода.
— Я ми кажи — Кастило посочи крака на Дик. — Какво казват в „Уолтър Рийд“?
— Убедиха ме, че шансовете ми да премина армейската проверка за физическа годност са равни на нула. Освен това ме „посъветваха“ да се пенсионирам по инвалидност. Едно прецакано коляно очевидно е повече от достатъчно, за да ми плащат минимална пенсия до края на живота.
— По дяволите — въздъхна Чарли.
— Това страшно ме скапа, защото ми се струва, че ще трябва да подновя документите за граждански полети…
— Да ги подновиш ли?
— Да. Наложили са им запор, след като не съм се явил на годишния преглед за физическа годност. Тогава прецених, че няма начин да мина с гипса. Затова разрешителното ми е невалидно. Не са го анулирали, просто е обявено за невалидно, докато не се явя на преглед. Вече проверих. Трябва ми някой приятелски настроен лекар. Ще погледне белезите, а аз ще му покажа, че мога да си свивам крака. Той ще напише каквото трябва за пред инструктора на проверочния полет. С други думи, по нищо няма да проличи, че съм негоден или опасен в пилотската кабина. Проверяващият ще разбере, че мога да натискам педалите, и ще ми подновят разрешителното за реактивни и витлови самолети. Това ще рече, че мога да летя почти навсякъде, с изключение на армията.
— А ти можеш ли
— Май да. Направо не ми се мисли, че след всички тъпи упражнения, дето ги правих, гадното коляно ще ми извърти някой номер. Затова си мисля да отскоча до Тампа и да си намеря сравнително честна работа като делови човек.
— Като пилотираш прецакан отвсякъде руски хеликоптер на някоя скапана мисия на майната си ли?
— Плащат добре.
— Защо не останеш тук?
— И да работя за теб ли?
— Нещо притеснява ли те?
— И да ме сочат като некомпетентен връзкар?
— Приеми го от добрата страна — предложи Кастило. — Звеното за организационен анализ предлага работа на човек, който отговаря на всички необходими критерии. Ти си невеж, инвалид, озлобен и така или иначе безработен.
— Забрави да кажеш чернокож. Много е важно.
