Ловците

— Да, чернокож. Ще поговоря с Макгуайър. Може да уреди Тайните служби да те вземат на работа.

— Май няма да успея да мина и техния преглед за физическа годност.

— Все нещо ще измислим. Не ми е приятно да ти го казвам, Дик, но наистина се нуждая от теб.

— Ако бях убеден, че наистина е така, Чарли…

— Някога да съм те лъгал?

— Нали не очакваш отговор на този въпрос?

— В такъв случай ми е необходим човек — по-точно ти който да ми пази гърба от противния натрапник, дето ми го натресе Монтвейл. Това е самата истина.

— Не можеш ли просто да кажеш: „Много благодаря, но нямам нужда от човек, който да се занимава с връзките с обществеността?“

— Очакваш да кажа подобно нещо на посланик Монтвейл, директор на Националното разузнаване? Той не е свикнал да му се отказва, а и се опитва да ни бъде от помощ.

— Какво е намислил?

— Цялата тази работа с агента на президента никак не му е по вкуса. След като не успя да ни превземе — а съм напълно убеден, че точно това се опитва да направи — ще се опита да ме изхвърли от бизнеса.

— И какво от това? Какво ще направят? Ще те върнат в армията ли? Боже, защо и пред мен нямаше такива възможности?

Кастило не коментира тези думи. Вместо това попита:

— Кога ще стане?

— Ще ми дадат трийсет дни, след като ме върнат на ограничена служба, което ще рече през следващата седмица или десетина дни. Тогава трябва да се съглася на „частично годен“ и бързичко ще се озова в някой офис за донаборници или ще се пенсионирам по болест.

— Значи имаме достатъчно време — успокои се Кастило. — Забрави онези простотии да работиш като наемник, моля те.

Милър кимна.

— Благодаря ти, Чарли — въздъхна той.

— Господи, тази бира така ме изкушава — призна той.

— Тогава се поддай на изкушението — подкани го Милър.

— Това и смятам да направя. Ще си взема една. Ти искаш ли?

Без да дочака отговор, той влезе в хола и се отправи към барчето. Тъкмо вадеше бирите, когато чу телефона да звъни и се върна в стаята. Милър му подаде слушалката.

— Твоят ангел хранител те спасява от изкушението — пошегува се той.

Кастило се протегна към слушалката.

— Кастило слуша.

— Обажда се Мат Хол, Чарли.

— Слушам, господине.

— Две промени в плана — започна Хол.

„За какъв план става въпрос?“

— Слушам, господине.

— Ще мина да те взема в седем и половина, не в осем.

— Моля?

— Казах, че ще мина да те взема в седем и половина, не в осем.

— Къде ще ходим, господине?

— Нали ти казах. В Белия дом.

„Разбира се, че не си ми казал. Каза, че ти ще ходиш в Белия дом. В седем и половина трябваше да се кача на самолета за Филаделфия“.

— Вероятно не съм разбрал съобщението ви, господине.

— Очевидно — отсече Хол. В гласа му прозвуча раздразнение. — Второто е, че президентът настоява да си облечен в униформа.

— Моля?

— Преди десет минути президентът каза, цитирам: „Кажи, ако обичаш, на Чарли да си облече униформата“, край на цитата.

— За какво става въпрос? — попита напълно обърканият Чарли.

— Главнокомандващият не сподели с мен причините за тези свои думи — отвърна Хол. — В седем и трийсет ще те чакам на входа на Седемнайсета. Копчетата и обувките да са лъснати. Бързам, Чарли.

Той затвори.

— Мама му стара! — възкликна Чарли.

— Виждам, че новините са добри.

Кастило не отговори. Приближи се до гардеробната. Милър го чу да мърмори:

— Благодаря ти, „Уест Пойнт“.

Излезе от гардеробната, понесъл огромен калъф за костюм.

— „Благодаря ти, «Уест Пойнт»“ ли каза? — полюбопитства Милър.

— Точно така — потвърди Кастило. — Първото, което научих там, бе, че когато прецакаш нещата, единственото задоволително извинение е „Нямам никакво извинение, господине“. Второто бе да си гладя и чистя униформата в мига, в който я сваля, защото някой гадняр може да те накара да я облечеш, когато най-малко очакваш, затова трябва да е готова.

— А в нашия случай гаднярът е почитаемият Матю Хол. Защо иска да си облечеш униформата?

— Лошото е, че президентът иска — отвърна Чарли, докато сваляше ципа.

— Ама какво става?

— Мама им стара, нямам никаква представа — отвърна Кастило. — Тъй като бях добър войник, ще се появя на уреченото място, в уречения час, във въпросната униформа.

— Къде е уреченото място и кой е уреченият час?

— Седем и половина на входа на Седемнайсета, откъдето Хол ще ме замъкне в Белия дом по неизвестни причини.

Кастило започна да се съблича. Костюмът, ризата и вратовръзката бяха оставени на леглото, за да може да ги облече веднага щом успееше да се измъкне от простотията, заради която го викаха в Белия дом.

Фоайето на хотел „Мейфлауър“ обхваща целия партер от входа на „Кънектикът Авеню“ до входа на Седма. Асансьорите са близо до „Кънектикът Авеню“ и са сравнително далече от асансьорите до входа на Седемнайсета.

Въпреки това, майор К. Г. Кастило, облечен в парадна униформа, я видя в мига, в който слезе от асансьора. Беше в бледорозова лятна рокля и широкопола шапка. Реши, че или чака някого, с когото има среща, или скоро ще дойдат да я вземат.

Тя не видя Кастило, докато той не се показа на стълбите към фоайето пред входа на Седемнайсета. Погледът й остана напълно безизразен.

Когато се приближи, Чарли я поздрави.

— Добър вечер, госпожо Уилсън.

Тя отвърна тихо, но доста разпалено:

— Стори ми се, че си ти, копеле гадно.

— И аз се радвам да се видим отново — отвърна той, докосна с ръка шапката си и мина през въртящата се врата, за да излезе на Седемнайсета, а след това се отправи към паркиралия до тротоара „GMC Юкон XL“ на Тайните служби.

Не се обърна назад, ала когато автомобилът потегли, извърна очи към фоайето.

Госпожа Патриша Дейвис Уилсън все още стоеше, където я бе оставил, впила поглед в отдалечаващия се „Юкон“.

Спомни си, че Милър бе казал, че зловредното й лъчение превърнало мартинито му в лед.