търговец на антики?
Намеси се Монахан:
— Специален агент Юнг има досие за него, господине.
— И какво пише в досието?
— Не знам, господине. Папката я няма при останалите.
— А къде е?
— Не знам, господине — отвърна Монахан. — Сигурно Юнг я е отнесъл у тях.
— Отнесъл е официален документ у тях?
— Не съм сигурен, господине, но е възможно.
— Свържете се с него по телефона и му кажете да я донесе в кабинета ми незабавно.
— Опитах се да се свържа с него, господине. Никой не отговаря в апартамента му.
— А той къде е?
— Не знам, господине.
— Не знаеш ли? — повтори посланик Макгрори, неспособен да повярва на чутото.
— Днес не е идвал, господине. Може да е в Пуенте дел Есте.
— С други думи, си е взел почивен ден.
— Опитвах се да кажа, че е възможно да работи в Пуенте дел Есте, господине.
— Само че не си сигурен.
— Не, господине, не съм.
— Слушай ме, Монахан, докато Артигас подготвя доклад по въпроса, ти ще откриеш специален агент Юнг и ще го накараш да донесе папката тук.
— Добре, господине.
— Държа да ти кажа, Монахан, че досега си мислех, че държиш по-здраво юздите, което очевидно не е така.
ЧЕТИРИ
Специални агенти Джеймс Д. Монахан и Хулио Артигас седяха на кожено кресло пред кабинета на пълномощния министър и представител на президента на Съединените щати в Република Уругвай, когато посланикът пристигна.
И двамата изглеждаха притеснени. Почитаемият Майкъл А. Макгрори не ги съжали. Без да каже и дума, той им махна надменно да влязат. Приближи се до бюрото си, настани се, след това махна отново, за да им даде позволение да се настанят на двата стола срещу бюрото.
— И така — започна Макгрори, — научихме ли нещо ново за клането в Такуарембо? Кажи, Артигас, случайно да имаш новини от добрия си приятел, главен инспектор Ордьонес?
— Разговарях с него снощи, господине, за да му съобщя, че съм изпратил отпечатъците в Бюрото. Той не ми съобщи нищо ново.
— Не мога да не се питам дали добрият ти приятел не е научил — или може би вече е знаел — нещо, което е предпочел да не споделя с теб.
— Според мен не, господин посланик — отвърна Артигас.
— Ами ти, Монахан? Нещо да добавиш?
Макгрори не можеше да понася Монахан. Единствената причина, поради която не бе напълно сигурен, че Монахан е организирал в писоарите за посетители да се сложат ароматизатори във формата на ирландски леприкони на име Макгрори, бе, че не можеше да допусне, че един ирландец би причинил подобно нещо на друг.
— Господине… — започна притеснен Монахан. Прочисти гърлото си и започна отново: — Господине, така и не успях да открия господин Юнг. Снощи дори отидох до Пуенте дел Есте и проверих във всички хотели, където обикновено отсяда.
— Сигурно защото господин Юнг вече не работи при нас — обясни доволно посланикът.
— Как така, господине?
— Снощи, в девет и половина, заместник-директорът на ФБР ми позвъни в резиденцията. Обясни, че се налагало да изтегли господин Юнг във Вашингтон. Уведоми ме, че господин Юнг вече е напуснал Уругвай. Очевидно се налагало господин Юнг да дава свидетелски показания. Заместник-директорът обясни, че не бива да навлиза в подробности по телефона.
— Какво става тук? — зачуди се на глас Монахан.
— И аз се питам същото. Сигурен съм, че заместник-директорът ще ми обясни положението, когато се обади. Обеща да позвъни веднага щом намери обезопасен телефон на сутринта.
— Значи няма да стане преди десет и половина наше време — обясни Монахан. — Разликата ни с окръг Колумбия е един час, а аз никога не знам някой заместник-директор да ходи на работа преди девет и половина.
— Когато и да се обади, аз няма да съм тук. По-точно, ние няма да сме тук.
— Какво означава това, господине?
— Докато снощи обмислях въпроса, реших, че трябва незабавно да съобщя на посланик Силвио в Буенос Айрес. Все пак покойният господин Мастърсън бе заместник-посланик.
— Така е, господине.
— Реших, първо, че е редно да го сторя лично, и второ, ти Артигас, да дойдеш с мен. Не виждам защо да идваш с нас в Буенос Айрес, Монахан. Да имаш нещо предвид?
— Не, господине.
— Ще се качим на полета на „Аустрал“ в девет и десет — заяви Макгрори. — Господин Хауъл ще ни придружи. Той има среща по културните въпроси в Буенос Айрес, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.
— Разбирам, господине — отвърна Артигас.
Господин Робърт Хауъл бе културен аташе в посолството. Освен това бе представител на ЦРУ и бе също толкова потаен, колкото ирландецът агент на ФБР, който бе сложил ароматизатори във формата на леприкони в писоарите.
— Докато ни няма, Монахан, искам да свършиш две неща — продължи да нарежда посланикът. — Първо, искам те на линия, за да приемеш разговора със заместник-директора. Кажи му къде съм и го помоли да ми се обади в посолството в Буенос Айрес.
— Добре, господине.
— Второ, предполагам, че ще бъде пълна загуба на време, но можеш да се опиташ да разбереш още нещо от приятеля на Артигас, главен инспектор Ордьонес, или пък от някой друг.
— Добре, господине.
ПЕТ
— Заповядайте, господин посланик — обърна се посланик Хуан Мануел Силвио, американският посланик в Буенос Айрес, към посланик, Майкъл Макгрори. — За мен е винаги удоволствие да ви видя.
Силвио бе висок изискан мъж, със светла кожа, изправен като аристократ. Бе по-млад от посланик Майкъл Макгрори и въпреки че бе работил пет години по-малко във Външно от Макгрори, бе назначен в по-
