— Благодари на фрау Шрьодер, Ото. Трябва да затварям.
Връзката прекъсна.
Гьорнер върна слушалката на място и фрау Шрьодер свали своята.
— Какво ли е направил този път?
— Комар, може би? Не знаех, че е комарджия.
— Не и с пари — отвърна Гьорнер. — Когато бяхме в Будапеща с Ерик, разбрах, че заминава — всички се бяха отправили натам — към Аржентина.
— Интересно, какво ли ще съобщят южноамериканските осведомителни агенции?
— Той подчерта Уругвай.
— И какво има в информацията за Уругвай?
Гьорнер сви рамене.
— Ще има ли проблем да откриеш сметката? Нямаме ли пари в „Лихтенщайнише Ландесбанк“!
— Доста — отвърна тя. — Ще им пусна съобщение да му открият сметка. Няма проблем. — Тя се поколеба. — Въпросът е на чие име да я открия.
— Май ще трябва много да помислим за кого се представя в момента.
Гьорнер се умълча за кратко, след това реши:
— Не. Открий я на Карл У. Госингер. Така няма да се налага да обясняваме кой е Карлос Кастило.
ПЕТ
Вик Д’Алесандро се усмихваше, клатеше глава и сочеше ефрейтор Лестър Брадли от американската морска пехота, дълбоко заспал във фотьойла.
Кастило се усмихна, след това даде знак на Вик да отидат в спалнята. Д’Алесандро го последва и затвори вратата.
— Господи, той е още дете — отбеляза Вик. — Ще ми кажеш ли какво прави тук?
— Не знаех какво да правя с него — отвърна Кастило.
— Това пък какво ще рече?
— Той видя прекалено много, чу прекалено много, направи прекалено много. Или е на осемнайсет, или на деветнайсет и се питам дали умее да си държи устата затворена.
— Ясно — отвърна Д’Алесандро.
— Не можех да го оставя в Буенос Айрес — продължи Кастило. — Той е към охраната на посолството. Мисля, че е чиновник. Частта им я ръководи един сержант — добър човек — но същият този сержант ще започне да задава въпрос в мига, в който го види.
— Точно така — съгласи се Д’Алесандро.
— А в пехотата, когато сержантът зададе въпрос, ефрейторът е длъжен да отговори — обясни Кастило.
— Дори майор от армията да му е наредил да си държи устата затворена — кимаше Вик. — А тъй като няма начин да разкажеш на сержанта какво става… Здравата си го загазил, Чарли.
— Освен че съм задължен на Брадли, че ми спаси задника, аз го харесвам.
— А сержантът не се ли чуди къде се е дянал малкият?
— Помолих Алекс Дарби да каже на посланика, че съм изтеглил Брадли с нас. Така сержантът ще си трае поне няколко дни, но дори посланикът и Дарби не могат да наредят на сержанта да не любопитства.
— Значи го вземи от сержанта. Прехвърли го някъде. Можеш ли?
— Къде да го прехвърля?
— Да, бе — съгласи се отново Д’Алесандро и се изкиска. — Добре тогава, набутай го в Браг. Обади се на Макнаб и му обясни какъв е проблемът.
— Ефрейтор от морската пехота ще бъде като трън в очите на всички в специалния тактически център.
— Не е задължително — отвърна Д’Алесандро. — Говореха да вземат някой и друг пехотинец — дори доста пехотинци, две или три хиляди — в „Специални операции“. Поредният брейнсторминг на Шумейкър, струва ми се.
Генерал Питър Дж. Шумейкър бе началник-щаб на американската армия.
— Шумейкър е един от нас, Вик — отбеляза Кастило.
— Знам. Едно време се познавахме. Бях оръжеен техник в екипа му. Свестен човек. Идеята не е лоша, но като знам откъде идва… Както и да е, в момента набират пехотинци. Те могат да ни кажат къде грешим. Предлагам да прехвърлим малкия при тях.
— Където ефрейтор Брадли ще е като трън в очите на яките мъжаги — засече го Кастило. След тези думи се разсмя. — Повечето от тях са преминали през курса по бодибилдинг на
— Не мога да ти предложа нищо по-добро, Чарли. Или това, или няма друго.
— Добре, това ще бъде. Ще позвъня на генерал Макнаб.
— Аз ще се оправя с Макнаб. Остави малкия при мен. По обед ще ни вземат и ще го закарам в Браг.
— Благодаря, Вик.
Тъкмо се връщаха в хола, когато се чу мелодичен звън и Вик Д’Алесандро отиде да отвори вратата.
— Добро утро, господин Мастърсън — поздрави той. — Заповядайте.
— Извинявам се за закъснението — каза Дж. Уинслоу Мастърсън. — Не успях да дойда по-рано.
Беше много висок чернокож с остри черти и безупречен кремав ленен костюм. В ръка стискаше сламена шапка.
Кастило се усмихна, спомнил си какво казваше дядо му за ленените костюми — по-точно за леките раирани костюми:
— Усмихваш се, Чарли — подхвърли Мастърсън и пресече стаята с едри крачки, протегнал ръка. — Сигурно си научил нещо хубаво.
Кастило най-сетне се изправи от канапето.
— В интерес на истината, господине, щом видях чудесния ви костюм, си спомних какво казваше дядо.
— Кажи и на мен — настоя Мастърсън.
Чарли повтори думите на дядо си.
Мастърсън се разсмя.
— Дядо ти умееше да се изразява — рече той. — Ти разказвал ли си на господин Д’Алесандро за Линдън Джонсън?
— Не, господине.
— Господин Кастило имаше чудесен бик, регистриран под името Линдън Джонсън. Още докато бил теле, бикът похапвал яко и тъй като изпражненията му били доста…
— Ами? — възкликна през смях Вик. — Нямах представа, че сте се познавали с дядото на Чарли.
— Иска ми се да бяхме по-близки — отвърна Мастърсън. Погледна Кастило с надежда.
— Да, господине. Нося ви новини, но ми е трудно да кажа дали са добри или лоши.