Ловците

— Благодари на фрау Шрьодер, Ото. Трябва да затварям.

Връзката прекъсна.

Гьорнер върна слушалката на място и фрау Шрьодер свали своята.

— Какво ли е направил този път?

— Комар, може би? Не знаех, че е комарджия.

— Не и с пари — отвърна Гьорнер. — Когато бяхме в Будапеща с Ерик, разбрах, че заминава — всички се бяха отправили натам — към Аржентина.

— Интересно, какво ли ще съобщят южноамериканските осведомителни агенции?

— Той подчерта Уругвай.

— И какво има в информацията за Уругвай?

Гьорнер сви рамене.

— Ще има ли проблем да откриеш сметката? Нямаме ли пари в „Лихтенщайнише Ландесбанк“!

— Доста — отвърна тя. — Ще им пусна съобщение да му открият сметка. Няма проблем. — Тя се поколеба. — Въпросът е на чие име да я открия.

— Май ще трябва много да помислим за кого се представя в момента.

Гьорнер се умълча за кратко, след това реши:

— Не. Открий я на Карл У. Госингер. Така няма да се налага да обясняваме кой е Карлос Кастило.

ПЕТ

Апартамент „С“

Казино и курорт „Белвиста“

Магистрала 90 („Магическата миля“)

Билокси, Мисисипи

08:35, 2 Август 2005

Вик Д’Алесандро се усмихваше, клатеше глава и сочеше ефрейтор Лестър Брадли от американската морска пехота, дълбоко заспал във фотьойла.

Кастило се усмихна, след това даде знак на Вик да отидат в спалнята. Д’Алесандро го последва и затвори вратата.

— Господи, той е още дете — отбеляза Вик. — Ще ми кажеш ли какво прави тук?

— Не знаех какво да правя с него — отвърна Кастило.

— Това пък какво ще рече?

— Той видя прекалено много, чу прекалено много, направи прекалено много. Или е на осемнайсет, или на деветнайсет и се питам дали умее да си държи устата затворена.

— Ясно — отвърна Д’Алесандро.

— Не можех да го оставя в Буенос Айрес — продължи Кастило. — Той е към охраната на посолството. Мисля, че е чиновник. Частта им я ръководи един сержант — добър човек — но същият този сержант ще започне да задава въпрос в мига, в който го види. „Лестър, момчето ми, къде беше и какво прави?“

— Точно така — съгласи се Д’Алесандро.

— А в пехотата, когато сержантът зададе въпрос, ефрейторът е длъжен да отговори — обясни Кастило.

— Дори майор от армията да му е наредил да си държи устата затворена — кимаше Вик. — А тъй като няма начин да разкажеш на сержанта какво става… Здравата си го загазил, Чарли.

— Освен че съм задължен на Брадли, че ми спаси задника, аз го харесвам.

— А сержантът не се ли чуди къде се е дянал малкият?

— Помолих Алекс Дарби да каже на посланика, че съм изтеглил Брадли с нас. Така сержантът ще си трае поне няколко дни, но дори посланикът и Дарби не могат да наредят на сержанта да не любопитства.

— Значи го вземи от сержанта. Прехвърли го някъде. Можеш ли?

— Къде да го прехвърля? „Добре дошъл в Кемп Лежон, ефрейтор Брадли. Къде служихте досега, с какво се занимавахте и защо така ненадейно ви прехвърлят тук? Как така не можете да ми кажете? Какво означава строго секретно по заповед на президента?“

— Да, бе — съгласи се отново Д’Алесандро и се изкиска. — Добре тогава, набутай го в Браг. Обади се на Макнаб и му обясни какъв е проблемът.

— Ефрейтор от морската пехота ще бъде като трън в очите на всички в специалния тактически център.

— Не е задължително — отвърна Д’Алесандро. — Говореха да вземат някой и друг пехотинец — дори доста пехотинци, две или три хиляди — в „Специални операции“. Поредният брейнсторминг на Шумейкър, струва ми се.

Генерал Питър Дж. Шумейкър бе началник-щаб на американската армия.

— Шумейкър е един от нас, Вик — отбеляза Кастило.

— Знам. Едно време се познавахме. Бях оръжеен техник в екипа му. Свестен човек. Идеята не е лоша, но като знам откъде идва… Както и да е, в момента набират пехотинци. Те могат да ни кажат къде грешим. Предлагам да прехвърлим малкия при тях.

— Където ефрейтор Брадли ще е като трън в очите на яките мъжаги — засече го Кастило. След тези думи се разсмя. — Повечето от тях са преминали през курса по бодибилдинг на „тюлените“ и приличат на Арнолд Шварценегер.

— Не мога да ти предложа нищо по-добро, Чарли. Или това, или няма друго.

— Добре, това ще бъде. Ще позвъня на генерал Макнаб.

— Аз ще се оправя с Макнаб. Остави малкия при мен. По обед ще ни вземат и ще го закарам в Браг.

— Благодаря, Вик.

Тъкмо се връщаха в хола, когато се чу мелодичен звън и Вик Д’Алесандро отиде да отвори вратата.

— Добро утро, господин Мастърсън — поздрави той. — Заповядайте.

— Извинявам се за закъснението — каза Дж. Уинслоу Мастърсън. — Не успях да дойда по-рано.

Беше много висок чернокож с остри черти и безупречен кремав ленен костюм. В ръка стискаше сламена шапка.

Кастило се усмихна, спомнил си какво казваше дядо му за ленените костюми — по-точно за леките раирани костюми: „Поръчвам си такива, защото са смачкани още докато са нови, а хората знаят, че ленът лесно се мачка, за не повече от десет минути, и никой не се притеснява да ме попита къде може да си купи дрога или да си поръча проститутка, или и двете“.

— Усмихваш се, Чарли — подхвърли Мастърсън и пресече стаята с едри крачки, протегнал ръка. — Сигурно си научил нещо хубаво.

Кастило най-сетне се изправи от канапето.

— В интерес на истината, господине, щом видях чудесния ви костюм, си спомних какво казваше дядо.

— Кажи и на мен — настоя Мастърсън.

Чарли повтори думите на дядо си.

Мастърсън се разсмя.

— Дядо ти умееше да се изразява — рече той. — Ти разказвал ли си на господин Д’Алесандро за Линдън Джонсън?

— Не, господине.

— Господин Кастило имаше чудесен бик, регистриран под името Линдън Джонсън. Още докато бил теле, бикът похапвал яко и тъй като изпражненията му били доста…

— Ами? — възкликна през смях Вик. — Нямах представа, че сте се познавали с дядото на Чарли.

— Иска ми се да бяхме по-близки — отвърна Мастърсън. Погледна Кастило с надежда.

— Да, господине. Нося ви новини, но ми е трудно да кажа дали са добри или лоши.