Филаделфия.
— Пак ще попитам откъде имат пари? — обади се Бритън.
— Добре. — Суонсън посочи тъмния прозорец. — Пристигнахме. Пътят се вие около хълма до фермата. Железодобивните мини са под хълма. От задната страна.
Кастило забеляза стръмен хълм, обрасъл с дървета, и за малко да пропусне пътя, когато „Юконът“ мина покрай него.
— Няма много за гледане — напомни му Бритън.
Кастило не отговори веднага.
— Няма да е зле да погледна снимките — предложи той.
— Бия те по точки, подполковник — засече го Бритън. — Онези, на които е къщата, бяха изпратени — имейлите и дигиталната фотография са страшна работа, нали? — на Дъч Крамер и Том Макгуайър пет минути след като са били снимани. Въздушните снимки са изпратени по същия начин десет минути след като „Чесната“ е кацнала в Алънтаун. Засега непознати лица няма.
— Това ли е всичко тук? — попита Кастило.
— Аха — отвърна Суонсън и попита: — Къде искаш да отидем? В хотела ли?
— Господи, забравихме да ядем! — обади се Торине.
— Има ли някой „Макдоналдс“, или нещо друго — още по-добре „Уендис“ по пътя към летището? — попита Чарли.
— Значи бръсненето и душът отпадат? — попита недоволно Торине.
— Искам да се добера до Вашингтон и да се обадя по обезопасен телефон колкото е възможно по-бързо, Джейк — отвърна Кастило. — Трябва да поговоря с Юнг и да разбера какво става, преди двамата с Джак да се срещнем с дракона.
— Последното нещо, което ядох, беше едно жилаво студено еквадорско пилешко бутче някъде над Тихия океан — мрънкаше Торине. — Да не говорим, че беше толкова отдавна, че дори не помня.
— Това са те, Военновъздушните сили — засече го Кастило. — Ако някоя дългокрака руса стюардеса със зашеметяваща усмивка не им сервира пържола, те страдат.
— Във Военновъздушните сили ни учат никога да не се държим грубо с нисшестоящите офицери — заяде се Торине. — В твоя случай, ще направя изключение. Майната ти, подполковник. Не ми се закусва с противен хамбургер.
Кастило се разсмя.
— Прав си, Джейк. И на мен. Тъй като Монтвейл ще ни прати такси, дай да се обръснем и изкъпем.
— Единствената ми чиста риза и бельо са в самолета — отвърна Торине.
— Ще се преоблечем на път към Балтимор — предложи Кастило.
— Ако трябва да говориш с твоя човек, Юнг, в Ню Орлийнс — предложи Суонсън — и ние го пазим там, щом стигнем в хотела, ще дам номер на колегите и Юнг ще ти позвъни. Линията няма да е обезопасена, но нали лошите така си общуват и никой не ги засича?
— Вие сте върхът, господин Суонсън.
— Всички така разправят.
ТРИ
„Юкон XL“ на Тайните служби ги чакаше пред сградата за техническо обслужване.
Както повелява традицията на Тайните служби, лицето на агента си остана безизразно, когато се качи на „Гълфстрийма“ и завари Кастило на колене в пътническия салон да вади „Узи“, „Микро Узи“ и „Ругер“ със заглушител .22 калибър от чекмедже под едно от канапетата и внимателно да ги подава на Торине и Бритън.
Когато Кастило се качи на предната седалка на джипа, до агента, искаше да попита къде отиват, но агентът заговори в микрофона на ревера:
— Тръгваме от „Търгуд“ към „Айзенхауер“ — докладва той — с
— Чарли — обади се Торине, — защо ми се струва, че има нещо подигравателно в кодовото ти име, докато
— Защото си прекалено тъп, за да го разбереш, но вас все такива ви подбират в авиацията.
— Аз какво да правя, докато вие двамата сте с Монтвейл?
— Отваряй си очите и ушите, може да научиш нещо полезно.
— Трябва ли да присъствам?
— Трябва — отсече Чарли.
ЧЕТИРИ
Кабинетът на посланик Чарлс У. Монтвейл в сграда „Айзенхауер“ не бе особено впечатляващ за човек с толкова власт, наречен от медиите
Имаше причина да е така. И Монтвейл, и Хол имаха значително по-големи и много по-богато обзаведени кабинети на други места. Основната цел на офисите им в „Айзенхауер“ бе да има къде да чакат и приемат обаждания, докато президентът намереше време да ги вмъкне в натоварената си програма.
Членове на кабинета, като секретар Хол, както той веднъж бе признал на смях пред Кастило, не можели да си позволят да седят бездейни и да чакат пред Овалния кабинет също като прегрешили ученици, привикани в кабинета на директора заради поредната лудория. Това не влияеше никак добре на имиджа им.
Кастило се изненада, че Монтвейл не го накара да чака. Секретарката му — по-точно казано изпълнителната асистентка, всъщност както и да я наричаше — се приближи до кабинета на Монтвейл и отвори вратата в мига, в който те влязоха от коридора.
— Подполковник Кастило и още двама господа са тук — обяви тя.
Кастило не чу отговор, но след секунда секретарят повиши глас:
— Влизайте, господа.
Кастило влезе пръв и усети как рефлексът на Павлов се връща и го подтиква изключително успешно да козирува и изреве:
— Добър ден, господин посланик — поздрави Кастило.
— Здрасти, Чарли — отвърна Монтвейл.
Кимна на Торине.
— Как сте, полковник?
След това погледна Бритън.
— Много добре — подхвърли с усмивка той. — Розово, жълто и синьо се връзват. Само че хората не си
