— Милър отвърна:
Тогава вкарах Милър в количката. Коляното му бе увито в много повече бинтове и марля, отколкото бе необходимо. Погледът на Уилън заблестя. А когато му казах, че Милър ти е съквартирант в мотел „Моника Люински“, направо му идваше да вие от удоволствие.
— Господин Уилън каза:
— „
— Господин Уилън пиеше мартини. Голямо!
„
— Беше направено с най-силната полска водка. Сервитьорът бързо наля мартинита и на нас двамата с Милър. Нашето беше сто процента вода с лед и малко лимон, с две коктейлни лукчета.
— Опитали сте се да го напиете, така ли?
— Нищо подобно. Той трябваше малко да живне, да се поразвесели. Никога не се знае какво ще направи един пиян човек — отвърна Монтвейл.
— А защо искахте да се развесели?
— А, да. Първо го поздравих за статията, която бе пуснал за сенатор Дейвис във вчерашния „Поуст“. Сенаторът използвал самолет също като твоя, който принадлежал на корпорация, на която й бил даден договор за междущатска магистрала. Хари беше на седмото небе.
— Там си и остана след трите бутилки „Джъджес Пийк“ и чилийските стриди.
— Докато обядвахме печена пъстърва, пийнахме още шардоне. Господин Уилън вече бе започнал да ни разказва за журналистическата си кариера, как започнал в някакъв седмичник, как си проправил път през провинциалната преса, за да се добере до „Поуст“. Разказът му беше безкрайно дълъг и тъй като останах невероятно впечатлен от журналистическата му находчивост, не спрях да задавам въпроси.
— Междувременно виното се лееше и той не се сети да спомене и дума за подполковник К. Г. Кастило.
— Този репортер не усети ли какво става?
— Накрая му стана ясно, че го манипулираме, или се усети, че не е спрял да говори през всичкото време. По едно време се обърна към Милър.
— Аз бързо се намесих.
— Уилън скочи.
— Попитах го дали е чувал за Защитна асоциация на „Уест Пойнт“. Той побърза да каже:
— Вече предполагах, че съм го спипал — продължи Монтвейл. — Обясних му, че Милър е този, който защитава. Затова бил в апартамента в „Мейфлауър“.
— Уилън реши, че най-сетне сме дошли на въпроса. От какво те бил защитавал Милър?
— „
— Казахте на онзи тип, че Милър ме защитава? — попита Кастило неспособен да повярва на чутото. — От какво?
Монтвейл не обърна никакво внимание на въпросите му.
— При тези думи Уилън се разтрепери — разказваше Монтвейл. — Знаеше, че има нещо интересно.
— „
— При което аз отговорих — продължи Монтвейл, — че никак не съм изненадан, че опитен журналист като него е открил за апартамента в „Мейфлауър“ и за „Гълфстрийма“.
— Уилън призна, че бил чул, въпреки че по изражението му бе очевидно, че няма понятие за самолета.
— След това обещах да му разкажа подробности, за които той нямаше никаква представа, и му разкрих, че си платил седем милиона и половина за онова, което се страхувах, че в най-скоро време ще нарече летящото ти любовно гнезденце. Накрая му обясних, че за последно сме те чули, когато си отпътувал за Будапеща.
— Много внимателно обмислих възможността да му разкажа и за Будапеща, но прецених, че ако греша, ако не ми е в кърпа вързан, може да започне да задава неудобни въпроси. По този начин сложих край на всичките му въпроси още в зародиш.
— По дяволите, просто не знам какво да кажа — отвърна Кастило.
— Аз ще ти кажа кога очаквам отговор от теб, подполковник — заяви спокойно Монтвейл. — Сега е важно да ме изслушаш. Нямаме много време.
— Извинете, господине.
— Както трябваше да се предполага, Уилън каза, че се надявал да му обясня откъде офицер от армията разполага с толкова пари, че да отсяда в „Мейфлауър“ и да си купи „Гълфстрийм“.
— Веднага отвърнах, че ще му разкажа всичко, защото знам, че рано или късно сам ще открие, но и защото го познавам достатъчно добре и имам пълно доверие на преценката му, на почтеността му и на патриотизма му.
— В този момент, за частица от секундата, ми мина през ума, че съм прекалил. Той може и да се наливаше с вино, но в никакъв случай не беше глупак.
— Както предполагах, следващите му думи бяха:
— Не му отговорих. Вместо това извадих служебното ти досие от куфарчето си и го оставих пред него…
Монтвейл забеляза изражението на Кастило, разбра какво означава, и реши да обясни:
— Одеве ме попита дали генерал Нейлър е запознат с положението, в което си се забъркал. Знае, разбира се, и как си се запознал с госпожа Уилсън в Ангола, и за недискретния ти мимолетен флирт с нея. Въпреки това трябваше да го убеждавам, за да се съгласи, че това е единственият начин, но който можем да се справим с положението, и да разреши да взема досието ти.
— Това си беше чист късмет, защото, щом му обясних какво става, той ми разказа доста трогателни подробности от живота ти, които се оказаха безценни.
— И така, след като напомних на господин Уилън, че според Закона за свобода на информацията нито той, нито някой друг има право да използва личните ти данни, предложих да му разкажа всичко, което ми е известно за забележителната ти служба, а той можеше сам да се увери, че не го лъжа, като провери