Ловците

— Милър отвърна: „Господин посланик, по изражението му личи, че няма търпение да ни закове за назидание“.

Тогава вкарах Милър в количката. Коляното му бе увито в много повече бинтове и марля, отколкото бе необходимо. Погледът на Уилън заблестя. А когато му казах, че Милър ти е съквартирант в мотел „Моника Люински“, направо му идваше да вие от удоволствие.

— Господин Уилън каза: „Искам да разбера всичко. Какво ви е на коляното, майоре?“

— „Всяко нещо с времето си, Хари, отвърнах аз. Ще ти разкажа всичко. Но преди това съм сигурен, че майор Милър би искал да пийне нещо“.

— Господин Уилън пиеше мартини. Голямо!

„Нямам никаква представа накъде бие, помисли си Кастило. Но разказва с такова огромно удоволствие“.

— Беше направено с най-силната полска водка. Сервитьорът бързо наля мартинита и на нас двамата с Милър. Нашето беше сто процента вода с лед и малко лимон, с две коктейлни лукчета.

— Опитали сте се да го напиете, така ли?

— Нищо подобно. Той трябваше малко да живне, да се поразвесели. Никога не се знае какво ще направи един пиян човек — отвърна Монтвейл.

— А защо искахте да се развесели?

— А, да. Първо го поздравих за статията, която бе пуснал за сенатор Дейвис във вчерашния „Поуст“. Сенаторът използвал самолет също като твоя, който принадлежал на корпорация, на която й бил даден договор за междущатска магистрала. Хари беше на седмото небе.

— Там си и остана след трите бутилки „Джъджес Пийк“ и чилийските стриди.

— Докато обядвахме печена пъстърва, пийнахме още шардоне. Господин Уилън вече бе започнал да ни разказва за журналистическата си кариера, как започнал в някакъв седмичник, как си проправил път през провинциалната преса, за да се добере до „Поуст“. Разказът му беше безкрайно дълъг и тъй като останах невероятно впечатлен от журналистическата му находчивост, не спрях да задавам въпроси.

— Междувременно виното се лееше и той не се сети да спомене и дума за подполковник К. Г. Кастило.

— Този репортер не усети ли какво става?

— Накрая му стана ясно, че го манипулираме, или се усети, че не е спрял да говори през всичкото време. По едно време се обърна към Милър. „Попитах ви какво ви е на крака и така и не получих отговор“.

— Аз бързо се намесих. „Майор Милър получи тежки рани в Афганистан и много скоро ще се пенсионира. Свалиха хеликоптера му“.

— Уилън скочи. „Тогава какво прави в Звеното за организационен анализ? И какво е това Звено? Какво се прави там и за кого?“ И все в този дух. Започна да реди въпросите един след друг.

— Попитах го дали е чувал за Защитна асоциация на „Уест Пойнт“. Той побърза да каже: „Разбира се, че съм чувал. Защо я споменавате? От какво трябва да бъде защитаван майор Милър? И кой го защитава?“

— Вече предполагах, че съм го спипал — продължи Монтвейл. — Обясних му, че Милър е този, който защитава. Затова бил в апартамента в „Мейфлауър“.

— Уилън реши, че най-сетне сме дошли на въпроса. От какво те бил защитавал Милър?

— „Със съжаление трябва да призная, че го защитава от него самия, отвърнах аз и продължих: Майор Милър е пациент на болница «Уолтър Рийд». Ходи там всеки ден на терапия за коляното и останалите си рани. Когато Милър чу, че въпросният майор — сега вече подполковник — Кастило е в беда, попита — това, разбира се, бе неофициално — с какво може да му помогне. Били са колеги в «Уест Пойнт» и бойни другари. Беше му разрешено, разбира се — неофициално“.

— Казахте на онзи тип, че Милър ме защитава? — попита Кастило неспособен да повярва на чутото. — От какво?

Монтвейл не обърна никакво внимание на въпросите му.

— При тези думи Уилън се разтрепери — разказваше Монтвейл. — Знаеше, че има нещо интересно.

— „Да не би Кастило да е в беда?, попита той. Да не би да е във връзка с мотел «Моника», който струва по хиляда и сто долара на вечер?“

— При което аз отговорих — продължи Монтвейл, — че никак не съм изненадан, че опитен журналист като него е открил за апартамента в „Мейфлауър“ и за „Гълфстрийма“.

„Казал е на репортера за «Гълфстрийма»? Накъде отива цялата тази работа?“

— Уилън призна, че бил чул, въпреки че по изражението му бе очевидно, че няма понятие за самолета.

— След това обещах да му разкажа подробности, за които той нямаше никаква представа, и му разкрих, че си платил седем милиона и половина за онова, което се страхувах, че в най-скоро време ще нарече летящото ти любовно гнезденце. Накрая му обясних, че за последно сме те чули, когато си отпътувал за Будапеща.

— Много внимателно обмислих възможността да му разкажа и за Будапеща, но прецених, че ако греша, ако не ми е в кърпа вързан, може да започне да задава неудобни въпроси. По този начин сложих край на всичките му въпроси още в зародиш.

— По дяволите, просто не знам какво да кажа — отвърна Кастило.

— Аз ще ти кажа кога очаквам отговор от теб, подполковник — заяви спокойно Монтвейл. — Сега е важно да ме изслушаш. Нямаме много време.

„Много време ли? Време за какво?“

— Извинете, господине.

— Както трябваше да се предполага, Уилън каза, че се надявал да му обясня откъде офицер от армията разполага с толкова пари, че да отсяда в „Мейфлауър“ и да си купи „Гълфстрийм“.

— Веднага отвърнах, че ще му разкажа всичко, защото знам, че рано или късно сам ще открие, но и защото го познавам достатъчно добре и имам пълно доверие на преценката му, на почтеността му и на патриотизма му.

— В този момент, за частица от секундата, ми мина през ума, че съм прекалил. Той може и да се наливаше с вино, но в никакъв случай не беше глупак.

— Както предполагах, следващите му думи бяха: „Защо имам чувството, че ме будалкате?“

— Не му отговорих. Вместо това извадих служебното ти досие от куфарчето си и го оставих пред него…

„Служебното ми досие ли каза? Откъде, по дяволите, е намерил служебното ми досие? Не трябва ли да е засекретено от командване «Секретни операции» в Тампа, където никой няма достъп до тях?“

Монтвейл забеляза изражението на Кастило, разбра какво означава, и реши да обясни:

— Одеве ме попита дали генерал Нейлър е запознат с положението, в което си се забъркал. Знае, разбира се, и как си се запознал с госпожа Уилсън в Ангола, и за недискретния ти мимолетен флирт с нея. Въпреки това трябваше да го убеждавам, за да се съгласи, че това е единственият начин, но който можем да се справим с положението, и да разреши да взема досието ти.

— Това си беше чист късмет, защото, щом му обясних какво става, той ми разказа доста трогателни подробности от живота ти, които се оказаха безценни.

„Трогателни подробности ли? Мама му стара! Това пък какво трябва да означава?“

— И така, след като напомних на господин Уилън, че според Закона за свобода на информацията нито той, нито някой друг има право да използва личните ти данни, предложих да му разкажа всичко, което ми е известно за забележителната ти служба, а той можеше сам да се увери, че не го лъжа, като провери