Ловците

документите, които бях поставил пред него.

— Позволихте ли му да види досието ми? Господи, вътре има толкова много секретна информация. Част от мисиите, в които съм участвал, са все още засекретени. Нали тъпото досие се пазеше в сейф в Тампа?

— Целият ти живот е с гриф „Строго секретно“. Господин Уилън остана силно впечатлен. Започнах с отличията, които си получил — и държа да призная, че дори аз останах впечатлен, подполковник — започнах с първото ти отличие като летец и „Пурпурното сърце“, за които изтъкнах, че си заслужил още като момче, непосредствено след завършването на „Уест Пойнт“ и завърших с последното „Пурпурно сърце“ в Афганистан.

— Когато приключих, вече знаех, че Уилън се е вързал, защото си беше наложил строгото журналистическо изражение и заговори много сериозно: „Добре. Наистина впечатляващо. Но нека да се върнем на любовните гнезденца, и двете. Искам да ви кажа, че знам всичко за въпросния Карл Госингер“.

— Попитах го: „Значи знаете абсолютно всичко за Карл Вилхелм Госингер, така ли?“, а той отвърна: „Както и че любовното гнезденце в мотел «Моника Люински», което струва по хиляда и сто долара на вечер, е регистрирано на негово име. Той се води вашингтонски кореспондент на «Тагес Цайтунг». Никой не е чувал за него, а аз така и не успях да го открия. Но и това ще стане“.

— Успокоих го, че вече го е намерил, че ти и Госингер сте едно и също лице…

— Господи!

— И че си извънбрачно дете и не познаваш баща си. Че майка ти е била германска тийнейджърка, чието моминско име е било Госингер.

— Нямате право да разгласявате това! — избухна Кастило. — Това е личен въпрос.

— Аз, разбира се, помислих, че става въпрос за нещо лично, преди да реша как да се справя с Уилън, и стигнах до заключението, че да защитя президента на САЩ и някои членове от кабинета, да се разкрият хората, които стоят зад убийството на Мастърсън, са по-важни въпроси, отколкото неудобството, на което ще те подложа. Схващаш ли картинката, подполковник? Ако си беше държал висулката зад ципа, където й е мястото, сега нямаше да водим този разговор, нали?

„Дяволите да го вземат… прав е!“

— Така е, господине. Нямаше. Моля да ме извините за избухването.

— Майната му на избухването, Кастило. Извини се за това, че не си мислил, когато е трябвало.

— Слушам, господине. Постъпката ми е непростима, господине.

Монтвейл погледна студено Кастило, след това продължи да разказва. Гневът в гласа му се бе стопил.

— И така, казах на господин Уилън, че баща ти е бил тийнейджър, американски пилот на хеликоптер, който загинал за родината, без дори да знае, че оставя син след себе си. Разбира се, подофицер 1-и клас Хорхе Алехандро Кастило бил истински герой, легенда както в авиацията, така и в армията.

— По изражението му личеше, че е впечатлен, че мислеше, че го лъжа. Аз обаче не бях приключил.

— Попитах го дали знае кой е генерал Нейлър, и той, разбира се, отвърна, че знае. След това му разказах как генерал Алън Нейлър е бил замесен в сагата на подполковник Кастило.

— Не искам да знам какво още сте казали на този човек, но разбирам, че се налага да ви изслушам.

— Точно така — потвърди Монтвейл. — Казах на господин Уилън, че когато си бил на дванайсет, на майка ти, единствената наследница на богатството на семейство Госингер — подхвърлих, че съм сигурен, че му е известно, че веригата „Тагес Цайтунг“ е собственост на фирма „Госингер“ — той кимна, въпреки че съм готов да се обзаложа, че чуваше тази подробност за пръв път — й била поставена диагноза рак в последен стадий. Обясних му как майка ти се обърнала към офицер от американската армия — по-точно към майор Алън Нейлър, чиято част била наблизо — и помолила за помощ да открият бащата на сина й, който бил американец, и му обяснила защо се налага.

— Разкрих, че Алън Нейлър обещал с известна неохота да направи каквото е по силите му, тъй като не уважавал офицери, които изоставяли незаконните си деца, и тъй като бил силно притеснен какво ще стане, когато подобна отрепка научи, че ще му падне огромно богатство.

— Когато се заел с въпроса, научил, че баща ти бил награден посмъртно с „Медал на честта“, че е син на видно и не по-малко богато семейство в Сан Антонио. Тогава дошъл въпросът какво ще кажат семейство Кастило за извънбрачното дете на Алехандро.

Гневът на Кастило започна да се надига отново.

— Защо, по дяволите, му разказахте всичко това? Не ми трябва ничие съжаление.

— Значи и останалото няма да ти хареса — отвърна Монтвейл. — Докато му разказвах всичко, което знам за горкия Чарли Кастило, едва не се разплаках.

— По дяволите! — прошепна Чарли.

— Казах му, че проблеми нямало. Баба ти погледнала снимката, която Нейлър й показал, и заявила: „Има очите на моя Хорхе“. И още същия ден се качила на самолет за Германия.

— След това обрисувах трогателна картина на бедното извънбрачно дете, останало сираче, попаднало в чужда страна, чиято култура не познавало, където можело единствено да си спомня покойната си майка и да слуша легенди за баща си, как след това постъпило в „Уест Пойнт“, за да е достоен син на баща си. Отново изброих получените отличия…

— Господин посланик — прекъсна го Кастило. — Според мен всичко това няма да спре журналиста. Напротив, ще реши, че е попаднал на сочна клюка…

— Ако бъдеш така любезен да ме изслушаш, подполковник — сряза го с леден глас Монтвейл, — ще ти кажа какво направих.

— Извинете.

— Завърших разказа за трогателния ти житейски път, като му обясних как си откраднал хеликоптер в Афганистан, за да спасиш екипа на Милър, като си рискувал не само кариерата си, но и живота си.

— Господи!

— Когато чу това, господин Уилън стана подозрителен. „Господин посланик, попита той, простете ми, но това не е ли било проява на лудост?“

— Аз го погледнах тъжно и отвърнах: „Именно. Пълна лудост, необмислена импулсивна постъпка. Майор Кастило започнал да се изчерпва. Всеки има точка на пречупване, а Кастило бил достигнал своята“.

— С други думи, му намекнахте, че съм луд.

— Може и така да се каже. Казах му, че от Афганистан са те върнали у дома за напълно заслужена почивка. Намекнах, че в самолета на връщане от Афганистан си решил, че всичко е към края си, и си решил, да се позабавляваш, преди да се срещнеш с онази с косата. Решил си да платиш за всички удоволствия от личното си богатство, нещо, което никога досега не си бил правил. Което било поредното доказателство, че си преуморен… изтощен.

— Обясних му, че по това време Асоциацията на „Уест Пойнт“ решила да се намеси, по-точно генерал Алън Нейлър. Обясних му, че Нейлър не знаел какво да прави с теб. Докато си в такова състояние, не можел да ти повери командването на определения батальон. Не само че си пиел, ами си преследвал всяка жена, която ти се изпречела на пътя, и ако продължавало така, много скоро си щял да бъдеш освободен от длъжност.

— Господи! Това истина ли е?

— Нямал желание да те вкара в психиатрична клиника, защото, ако това влезело в досието ти, отрязвало всички шансове да станеш генерал.

Монтвейл замълча, когато забеляза изражението на Кастило, и добави:

— Това бе първата ми мисъл. Генерал Нейлър никога не е и помислял да те вкара в психиатрична клиника.

— Обясних на Уилън, че Нейлър се срещнал със секретар Хол, който бил награждаван за храброст и