Ловците

служил под командването на Нейлър във Виетнам и щял да разбере, че дори най-добрите понякога стигат до ръба.

— Господи!

— Та той го помолил да ти намери някаква работа, докато си починеш. Хол, разбира се, се съгласил. Освен това Нейлър уредил да пуснат Милър от болница „Уолтър Рийд“, за да те наглежда.

Кастило само поклати глава, но не каза нищо.

— И в момента си все още твърде стресиран…

— Искате да кажете, луд — прекъсна го с горчивина Кастило.

— Но състоянието ти се подобрява. Генерал Нейлър се надява в най-скоро време да се заемеш с обичайните си задължения в армията. Армията е готова да подаде ръка на боец като теб, син на истински герой.

— Да не би Уилън да се върза на тези приказки?

— Той прецени, че си имал основателни причини да стигнеш до ръба.

Кастило погледна отчаяно Монтвейл.

— Важното идва накрая — успокои го посланикът. — Две неща. Първо, Уилън призна: „Писал съм много материали за хора, решили да съсипят живота на други хора, правил съм го с чисто съзнание и пак ще го правя. Само че няма да съсипя живота на този млад човек единствено защото една мръсница ми пробутва някакви злобни историйки“.

— При тези думи аз ахнах: „Значи жена ви е разказала всичко това?“

— „Много добре знаех, че тя злобее, а не ми подава информация от добри чувства, отвърна Уилън. Сигурен бях“:

— „А тя как се казва?“

— „Работи в Агенцията, уточни Уилън. И двамата със съпруга й работят в Агенцията. Казва се Уилсън. Забравих малкото му име, на тя се казва Патриша. Патриша Дейвис Уилсън. Това да не излиза от тази стая“.

— „В никакъв случай, съгласих се с готовност аз. Да не би да мислите, че… как се казваше?“

— Той послушно повтори името: „Уилсън, госпожа Патриша Дейвис Уилсън“.

— Попитах го: „Мислите, че госпожа Патриша Дейвис Уилсън е злобеела за нещо ли?“

— „Точно така, отвърна Уилън. Нямам представа за какво точно, но не ставаше дума просто за един материал. Тя и преди ми е подавала информация. Доста неща, а повечето бяха истински бисери. Наричах я тайния ми агент в Ленгли“.

— Веднага го накарах да потвърди. „Значи госпожа Патриша Дейвис Уилсън е тайният ви агент в Централното разузнавателно управление, така ли?“

— Той отпи нова глътка вино — по-точно казано, изпи на един дъх цялата чаша и потвърди: „Точно така. Подала ми е материал за поне шест безценни статии. В Ленгли има твърде много тайни, за които хората трябва да научат на всяка цена. Те в никакъв случай не помагат на враговете ни. Но да оплювам човек, който е изтърпял какво ли не в името на страната, не става. Аз пиша злободневни статии, не се занимавам с човешките проблеми. Дяволите да я вземат!“

— Какво ще стане сега?

— Нямам представа какво ще прави с нея Уилън, но ще ти кажа какво направих аз — продължи Монтвейл. — Накарах техниците да изтрият целия запис, освен последните няколко минути — така че никой да не разбере, че става въпрос за теб — след това лично отнесох записа в Ленгли и го пуснах на Джон Пауъл.

— Директорът на Централното разузнаване не ви ли попита за кого е възнамерявал Уилън да пише и как е направен записът? — полюбопитства Кастило.

— Сигурен съм, че безкрайно много му се искаше да попита — отвърна Монтвейл. — Само че в онзи момент бе разкъсван между унижението и факта, че аз съм му занесъл доказателство, че господин Уилън си има шпионин в Агенцията, да не говорим, че не можеше да си намери място, тъй като не бе направил необходимото, след като изпратих Труман Елсуърт да го предупреди — след разговора ни в Армейския клуб — че госпожа Уилсън създава проблеми.

— Сигурен ли сте, че онзи тип няма да напише нещо за мен?

— Напълно. Той сам го каза.

— Защото съжалява един смахнат ли?

— Да, от една страна, е това. От друга страна, Уилън се има за предан американец. Патриотизмът също си казва думата.

— Не беше ли казал някой, че патриотизмът е последното убежище на негодника? — попита с горчивина Кастило.

— Ти си този, който имаше нужда от убежище, подполковник. Ако ставаш за ролята на негодник, давай.

— Ставам — отвърна Чарли. — Май трябва да ви благодаря, господин посланик…

— Пак заповядай, но не прекалявай. Защитавах президента, не теб.

— Така е, господине. Разбирам.

Монтвейл погледна часовника си.

— Надявах се — да няма изненади, когато даваш отчет на президента…

„Да даваш отчет на президента ли? Това пък откъде дойде?“

— … и на останалите…

„Кои са останалите?“

— … докато двамата с Бритън обяснявате за откачалките в окръг Бъкс, но по всичко личи, че нямаме никакво време. Трябва да сме там след десет минути, а аз трябва да отскоча до тоалетната.

— Слушам, господине.

— И още нещо, подполковник. Нито дума за господин Уилън.

— Слушам, господине.

— Питам се какво ли ще си помисли президентът за елегантния господин Бритън — въздъхна Монтвейл, надигна се и даде знак на Чарли да тръгват.

XIV

ЕДНО

Овалният кабинет Белият дом

„Пенсилвания авеню“ 1699,

Сз Вашингтон, Окръг Колумбия

15:55, 10 Август 2005

Агентът от Тайните служби, застанал пред Овалния кабинет — едър мъж в тъмносив костюм, ушит така, че да скрива „Мини Узито“, което той носеше — застана пред Чарлс У. Монтвейл и му препречи пътя.

— Моля да ме извините, директор Монтвейл — започна любезно той. Кимна към Джак Бритън, който бе все още в розовото сако на райе, жълтата блуза с копчета, светлосините панталони и лъскавите мокасини с пискюли. — Не познавам господина.

— Покажете му документите си от Тайните служби, агент Бритън — нареди Монтвейл. — Бързо. Президентът няма да ни чака.

Бритън и Чарли Кастило се спогледаха, след това Джак отвори портфейла си.

Агентът не успя да прикрие изумлението си. По изражението му личеше, че не може да повярва на очите си. Въпреки това отстъпи, за да могат новодошлите да влязат.

Президентът не бе вътре. Държавният секретар Натали Кохън и секретарят на Вътрешна сигурност Матю