служил под командването на Нейлър във Виетнам и щял да разбере, че дори най-добрите понякога стигат до ръба.
— Господи!
— Та той го помолил да ти намери някаква работа, докато си починеш. Хол, разбира се, се съгласил. Освен това Нейлър уредил да пуснат Милър от болница „Уолтър Рийд“, за да те наглежда.
Кастило само поклати глава, но не каза нищо.
— И в момента си все още твърде стресиран…
— Искате да кажете, луд — прекъсна го с горчивина Кастило.
— Но състоянието ти се подобрява. Генерал Нейлър се надява в най-скоро време да се заемеш с обичайните си задължения в армията. Армията е готова да подаде ръка на боец като теб, син на истински герой.
— Да не би Уилън да се върза на тези приказки?
— Той прецени, че си имал основателни причини да стигнеш до ръба.
Кастило погледна отчаяно Монтвейл.
— Важното идва накрая — успокои го посланикът. — Две неща. Първо, Уилън призна:
— При тези думи аз ахнах:
— „
—
—
— „
— Той послушно повтори името:
— Попитах го:
— „
— Веднага го накарах да потвърди.
— Той отпи нова глътка вино — по-точно казано, изпи на един дъх цялата чаша и потвърди:
— Какво ще стане сега?
— Нямам представа какво ще прави с нея Уилън, но ще ти кажа какво направих аз — продължи Монтвейл. — Накарах техниците да изтрият целия запис, освен последните няколко минути — така че никой да не разбере, че става въпрос за теб — след това лично отнесох записа в Ленгли и го пуснах на Джон Пауъл.
— Директорът на Централното разузнаване не ви ли попита за кого е възнамерявал Уилън да пише и как е направен записът? — полюбопитства Кастило.
— Сигурен съм, че безкрайно много му се искаше да попита — отвърна Монтвейл. — Само че в онзи момент бе разкъсван между унижението и факта, че аз съм му занесъл доказателство, че господин Уилън си има шпионин в Агенцията, да не говорим, че не можеше да си намери място, тъй като не бе направил необходимото, след като изпратих Труман Елсуърт да го предупреди — след разговора ни в Армейския клуб — че госпожа Уилсън създава проблеми.
— Сигурен ли сте, че онзи тип няма да напише нещо за мен?
— Напълно. Той сам го каза.
— Защото съжалява един смахнат ли?
— Да, от една страна, е това. От друга страна, Уилън се има за предан американец. Патриотизмът също си казва думата.
— Не беше ли казал някой, че патриотизмът е последното убежище на негодника? — попита с горчивина Кастило.
— Ти си този, който имаше нужда от убежище, подполковник. Ако ставаш за ролята на негодник, давай.
— Ставам — отвърна Чарли. — Май трябва да ви благодаря, господин посланик…
— Пак заповядай, но не прекалявай. Защитавах президента, не теб.
— Така е, господине. Разбирам.
Монтвейл погледна часовника си.
— Надявах се — да няма изненади, когато даваш отчет на президента…
— … и на останалите…
— … докато двамата с Бритън обяснявате за откачалките в окръг Бъкс, но по всичко личи, че нямаме никакво време. Трябва да сме там след десет минути, а аз трябва да отскоча до тоалетната.
— Слушам, господине.
— И още нещо, подполковник. Нито дума за господин Уилън.
— Слушам, господине.
— Питам се какво ли ще си помисли президентът за елегантния господин Бритън — въздъхна Монтвейл, надигна се и даде знак на Чарли да тръгват.
XIV
ЕДНО
Агентът от Тайните служби, застанал пред Овалния кабинет — едър мъж в тъмносив костюм, ушит така, че да скрива „Мини Узито“, което той носеше — застана пред Чарлс У. Монтвейл и му препречи пътя.
— Моля да ме извините, директор Монтвейл — започна любезно той. Кимна към Джак Бритън, който бе все още в розовото сако на райе, жълтата блуза с копчета, светлосините панталони и лъскавите мокасини с пискюли. — Не познавам господина.
— Покажете му документите си от Тайните служби, агент Бритън — нареди Монтвейл. — Бързо. Президентът няма да ни чака.
Бритън и Чарли Кастило се спогледаха, след това Джак отвори портфейла си.
Агентът не успя да прикрие изумлението си. По изражението му личеше, че не може да повярва на очите си. Въпреки това отстъпи, за да могат новодошлите да влязат.
Президентът не бе вътре. Държавният секретар Натали Кохън и секретарят на Вътрешна сигурност Матю