Хувър, нали? — попита президентът и се замисли. — Нека и аз да дам своя принос.
Той се приближи до бюрото, натисна няколко копчета на телефона и без да вдига слушалката, се отпусна назад на кожения стол с висока облегалка.
— Слушам, господин президент — чуха всички гласа на телефониста по говорителя.
— Свържете ме с Марк Шмит, ако обичате — помоли президентът.
След по-малко от двайсет секунди се разнесе гласът на директора на Федералното бюро за разследване.
— Добър ден, господин президент.
Президентът мина направо на въпроса, без да губи време с излишни любезности.
— Марк, трябва ми
— Не ни липсват такива, господин президент. Може ли да попитам защо?
— Трябва ми човек, който се оправя блестящо във всякакви заплетени ситуации, Марк. Човекът трябва да умее да навързва на пръв поглед разпилени факти. Като се замисля, трябва да е човек, който има пряк контакт с теб, за да може да ти позвъни винаги, когато има нужда от нещо.
— Инспектор Джак Дохърти отговаря на всички критерии, господин президент. Ще ми бъде от полза, ако знам за какво става въпрос.
— Вече ти казах, Марк. Трябва ми помощ, за да сглобя един пъзел. За мен въпросът е много важен, ако този отговор не те устройва, жалко. Искам човекът да бъде в кабинета на посланик Монтвейл до девет утре сутринта. Ще работи за него за неопределен период от време — докато пъзелът бъде завършен. Монтвейл ще му съобщи, че няма право да споделя с никого — с абсолютно никого — факти около пъзела. Няма да е зле и ти да му го кажеш, преди да го изпратиш на посланика.
— Защо ми се струва, че не ми казвате какъв е проблемът, господин президент?
— Въпросът е строго секретен, Марк. Точно сега…
— Разбирам, господин президент.
— Благодаря, Марк. Ще се чуем.
Президентът се пресегна и натисна копче, за да прекъсне връзката.
— Когато инспектор Дохърти пристигне при теб, Чарлс — продължи президентът, — му разкажи за указа и след това го изпрати при Кастило.
— Не мога, господин президент — отвърна Монтвейл.
Президентът не бе сред хората, които проявяват търпение, когато някой оспорва заповедите им.
— Защо да не можеш? — повиши той глас.
— Господине, единствено вие двамата с подполковник Кастило имате право да обсъждате указа.
Президентът остана загледан в него за момент, след това кимна.
— Прав си. Забравих. Добре. Тогава, щом инспектор Дохърти се появи утре, му предай заповедта ми да не разказва на директор Шмит или на когото и да е друг от ФБР, за онова, което е научил по време на работата си в Звеното. След това го изпрати при Кастило, а той ще му разкаже за указа.
— Разбира се, господине, щом така преценявате.
— Точно така — отвърна президентът.
„
— Като се замисля — продължи президентът и Чарли реши, че е променил мнението си, — това е чудесен начин да се оправим с експертите. Ако Кастило реши, че му трябва друг експерт — от Националната агенция по разузнаване например или от Държавния департамент, или от Вътрешна безопасност — ще ги пускаме на вас или на съответния секретар, който ще им предава заповедите ми и ще ги праща при Кастило. Така той ще може да получи каквото му е необходимо от тях, без да се налага да им казва каквото и да било за указа. Освен това той ще бъде единственият, който има право да взема подобно решение.
— Става — обади се Мат Хол. — Той проговаряше за пръв път.
— Аз лично ще се заема с разузнавателната общност, господин президент — предложи Монтвейл.
Президентът го погледна, кимна, ала не отговори.
— Някой друг има ли да каже нещо? — попита президентът.
Всички отговориха в един глас:
— Не, господине.
— Почини си, Чарли — заяви накрая президентът. — Легни си рано. Не ми трябваш изморен. Освен това утре те чака доста натоварен ден.
— Слушам, господине.
На президента му се стори, че забелязва някакво различно изражение по лицето на Чарли, и се усмихна развеселен.
— Защо ми се струва, че имаш други планове за вечерта,
— Господине…
— Как се казва тя?
— Истината е, господине, че си мислех, че трябва да мина през офиса, да взема майор Милър и да го заведа в Армейския клуб… — В последния момент Кастило прояви достатъчно съобразителност да промени следващите думи от
— Ясно — отвърна президентът, без да крие, че не е повярвал. — Приятен лов, подполковник.
Президентът стана и излезе от Овалния кабинет към личния си кабинет. Бе затворил вратата, преди някой от присъстващите да успее да се изправи.
ДВЕ
Подполковник К. Г. Кастило и майор X. Ричард Милър — младши не отидоха в Армейския клуб, както бе казал Кастило на президента.
Вместо това — заедно с полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили и специален агент Джак Бритън — тръгнаха от Белия дом и отидоха на 15 улица СЗ. В „Олд Ебит Грип“ (създаден през 1856 година), четиримата седнаха на масивния махагонов бар и похапнаха топли печени сандвичи с телешко с пържени картофи (Милър и Торине) и лингуини с бял сос с миди (Кастило) и доматен сос с миди (Бритън) и много наливна „Хайнекен“.
В десет и четиримата си бяха легнали — сами — и спяха — в апартамента на хер Карл Госингер в мотел „Моника Люински“, след като бяха помолили на рецепцията да приготвят едното канапе в хола за специален агент Бритън.
Въпреки че Чарли Кастило се бе сетил да звънне на госпожица Елизабет Шнайдер, той дори не посегна към телефона, защото прецени, че е станало прекалено късно — особено за него. Нямаше никакви сили за дълъг разговор, в който да реди извинения и обяснения.
След това напипа в тъмното оставения на нощното шкафче мобилен телефон, набра собствения си номер и след като се включи гласовата поща, остави съобщение:
След това прекъсна, остави телефона на нощното шкафче, отпусна се в леглото и заспа.
ТРИ