Ловците

Хувър, нали? — попита президентът и се замисли. — Нека и аз да дам своя принос.

Той се приближи до бюрото, натисна няколко копчета на телефона и без да вдига слушалката, се отпусна назад на кожения стол с висока облегалка.

— Слушам, господин президент — чуха всички гласа на телефониста по говорителя.

— Свържете ме с Марк Шмит, ако обичате — помоли президентът.

След по-малко от двайсет секунди се разнесе гласът на директора на Федералното бюро за разследване.

— Добър ден, господин президент.

Президентът мина направо на въпроса, без да губи време с излишни любезности.

— Марк, трябва ми добър старши агент от ФБР — заяви той.

— Не ни липсват такива, господин президент. Може ли да попитам защо?

— Трябва ми човек, който се оправя блестящо във всякакви заплетени ситуации, Марк. Човекът трябва да умее да навързва на пръв поглед разпилени факти. Като се замисля, трябва да е човек, който има пряк контакт с теб, за да може да ти позвъни винаги, когато има нужда от нещо.

— Инспектор Джак Дохърти отговаря на всички критерии, господин президент. Ще ми бъде от полза, ако знам за какво става въпрос.

— Вече ти казах, Марк. Трябва ми помощ, за да сглобя един пъзел. За мен въпросът е много важен, ако този отговор не те устройва, жалко. Искам човекът да бъде в кабинета на посланик Монтвейл до девет утре сутринта. Ще работи за него за неопределен период от време — докато пъзелът бъде завършен. Монтвейл ще му съобщи, че няма право да споделя с никого — с абсолютно никого — факти около пъзела. Няма да е зле и ти да му го кажеш, преди да го изпратиш на посланика.

— Защо ми се струва, че не ми казвате какъв е проблемът, господин президент?

— Въпросът е строго секретен, Марк. Точно сега…

— Разбирам, господин президент.

— Благодаря, Марк. Ще се чуем.

Президентът се пресегна и натисна копче, за да прекъсне връзката.

— Когато инспектор Дохърти пристигне при теб, Чарлс — продължи президентът, — му разкажи за указа и след това го изпрати при Кастило.

— Не мога, господин президент — отвърна Монтвейл.

Президентът не бе сред хората, които проявяват търпение, когато някой оспорва заповедите им.

— Защо да не можеш? — повиши той глас.

— Господине, единствено вие двамата с подполковник Кастило имате право да обсъждате указа.

Президентът остана загледан в него за момент, след това кимна.

— Прав си. Забравих. Добре. Тогава, щом инспектор Дохърти се появи утре, му предай заповедта ми да не разказва на директор Шмит или на когото и да е друг от ФБР, за онова, което е научил по време на работата си в Звеното. След това го изпрати при Кастило, а той ще му разкаже за указа.

— Разбира се, господине, щом така преценявате.

— Точно така — отвърна президентът.

„Виж ти, помисли си Кастило и едва сдържа усмивката си. Край на надеждите ти да разправяш, на когото прецениш за указа, нали така, господин посланик?

Я чакай малко. Ти пък защо злорадстваш, надувко? Монтвейл току-що ти покри задника“.

— Като се замисля — продължи президентът и Чарли реши, че е променил мнението си, — това е чудесен начин да се оправим с експертите. Ако Кастило реши, че му трябва друг експерт — от Националната агенция по разузнаване например или от Държавния департамент, или от Вътрешна безопасност — ще ги пускаме на вас или на съответния секретар, който ще им предава заповедите ми и ще ги праща при Кастило. Така той ще може да получи каквото му е необходимо от тях, без да се налага да им казва каквото и да било за указа. Освен това той ще бъде единственият, който има право да взема подобно решение.

— Става — обади се Мат Хол. — Той проговаряше за пръв път.

— Аз лично ще се заема с разузнавателната общност, господин президент — предложи Монтвейл.

Президентът го погледна, кимна, ала не отговори.

— Някой друг има ли да каже нещо? — попита президентът.

Всички отговориха в един глас:

— Не, господине.

— Почини си, Чарли — заяви накрая президентът. — Легни си рано. Не ми трябваш изморен. Освен това утре те чака доста натоварен ден.

— Слушам, господине.

На президента му се стори, че забелязва някакво различно изражение по лицето на Чарли, и се усмихна развеселен.

— Защо ми се струва, че имаш други планове за вечерта, дон Жуан!

— Господине…

— Как се казва тя?

— Истината е, господине, че си мислех, че трябва да мина през офиса, да взема майор Милър и да го заведа в Армейския клуб… — В последния момент Кастило прояви достатъчно съобразителност да промени следващите думи от „да пийнем по няколко“ на — … да вечеряме.

— Ясно — отвърна президентът, без да крие, че не е повярвал. — Приятен лов, подполковник.

Президентът стана и излезе от Овалния кабинет към личния си кабинет. Бе затворил вратата, преди някой от присъстващите да успее да се изправи.

„Естествено, че има име, Елизабет Шнайдер. Още не съм й се обадил. А най-лошото е, че дори не съм се сетил да й позвъня. Какво, по дяволите, ми става?“

ДВЕ

Подполковник К. Г. Кастило и майор X. Ричард Милър — младши не отидоха в Армейския клуб, както бе казал Кастило на президента.

Вместо това — заедно с полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили и специален агент Джак Бритън — тръгнаха от Белия дом и отидоха на 15 улица СЗ. В „Олд Ебит Грип“ (създаден през 1856 година), четиримата седнаха на масивния махагонов бар и похапнаха топли печени сандвичи с телешко с пържени картофи (Милър и Торине) и лингуини с бял сос с миди (Кастило) и доматен сос с миди (Бритън) и много наливна „Хайнекен“.

В десет и четиримата си бяха легнали — сами — и спяха — в апартамента на хер Карл Госингер в мотел „Моника Люински“, след като бяха помолили на рецепцията да приготвят едното канапе в хола за специален агент Бритън.

Въпреки че Чарли Кастило се бе сетил да звънне на госпожица Елизабет Шнайдер, той дори не посегна към телефона, защото прецени, че е станало прекалено късно — особено за него. Нямаше никакви сили за дълъг разговор, в който да реди извинения и обяснения.

„Ще й се обадя утре“, помисли си той и отпусна глава на възглавницата.

„Ако не се залисам с нещо друго и не забравя“.

След това напипа в тъмното оставения на нощното шкафче мобилен телефон, набра собствения си номер и след като се включи гласовата поща, остави съобщение: „Обади се на Бети, безсърдечно копеле“.

След това прекъсна, остави телефона на нощното шкафче, отпусна се в леглото и заспа.

ТРИ

Офис на звеното за организационен анализ

Департамент Вътрешна Сигурност

Комплекс „Небраска“

Вашингтон, Окръг Колумбия