Хол вече чакаха. Бяха се настанили един до друг на канапе пред масичка за кафе.

Хол се изправи и подаде ръка на всички.

След това се обърна към Бритън:

— Струва ми се, че не познаваш секретар Кохън, Джак.

— Не, господине — отвърна Бритън.

Държавният секретар се изправи и подаде ръка на Бритън.

— Секретар Хол тъкмо ми разказваше с какво сте се занимавали, преди да постъпите в Тайните служби — започна тя. — Много ми е приятно да се запозная с вас.

— За мен е чест, госпожо секретар — кимна Бритън.

Тя се приближи до Кастило и го целуна по бузата.

— Здрасти, Чарли. Какво става с репатрирането на тленните останки на господин Лоримър?

— В момента са в погребален дом в Ню Орлийнс, госпожо секретар — отвърна Кастило. — Специален агент Юнг придружи ковчега от Уругвай. Говорих с него преди няколко часа. — Той се поколеба, след това продължи: — Той ви носеше съобщение от посланик Макгрори. Помоли да ви го предам лично…

— Много странно, Чарли — учуди се тя.

— Така е, госпожо.

— Слушам те.

— Посланик Макгрори вярва, че господин Лоримър е бил наркотрафикант — докато се е представял за Жан-Пол Бертран, търговец на антики — и че сделка в имението се е провалила, той е бил убит и шестнайсет милиона долара са били откраднати.

— Господи, това пък откъде го е чул? — възкликна тя.

— Очевидно сам е стигнал до този извод. Споделил е теорията си с посланик Силвио.

Тя поклати отчаяно глава.

— За съжаление — продължи Кастило, — има едно умно уругвайско ченге, главен инспектор Ордьонес от Националната полиция, който е много близо до истината.

Тези думи привлякоха вниманието на всички.

Чарли продължи:

— Освен това той е идентифицирал един от нинджите, които убихме. Става дума за майор Алехандро Винченцо от кубинското разузнаване…

— Един от какви, Чарли? — попита президентът на САЩ, докато влизаше в стаята. — Нинджи ли каза?

— Господине, така наричаме хората, които ни нападнаха в имението „Шангри-Ла“.

Президентът го погледна с огромно любопитство.

— Господине, всички до един бяха с черни маски и черни гащеризони — уточни с неудоволствие Кастило. — Просто приличаха на нинджи.

— Много ми се иска да чуя всичко — отвърна президентът. — Само че преди това имаме по-важни задачи.

Той пристъпи към Бритън и му подаде ръка.

— Вие сте специален агент Бритън, нали?

— Да, господин президент.

— Много ми харесва сакото ви. Каква е вероятността да бъде детонирана ядрена бомба във Филаделфия? По скалата от едно до десет.

— Когато ме въвеждаше в проблема, господин президент — намеси се Монтвейл, — Бритън каза, цитирам: „Нула цяло нула нула едно“.

Леле, какъв хитрец си, Монтвейл, помисли си Чарли. Отговаряш вместо Бритън и даваш вид, че няма нещо, с което да не си наясно“.

— Наистина ли? — обърна се президентът към Бритън. — Значи заплахата е нищожна.

— Точно така, господине.

— Какво облекчение. Много държа да ми обясниш защо мислиш така. — Погледна Кастило. — Това означава, че искам да чуя всичко, Чарли, като започнем от момента, в който тръгна от Белия дом преди, колко беше, седмица.

— Шест дена, господин президент. Струва ми се, че е минало много повече време, но беше само преди шест дена.

— Чарли — повтори президентът. — Искам да чуя всичко, което прецениш, че има връзка с указа и изпълнението на мисията. Аз ще преценя дали е важно или не.

— Слушам, господине — отвърна веднага Чарли и в същия момент прецени, че няма да споменава за разговора с Монтвейл в Армейския клуб.

— Господине, заминах за Париж… — започна той и веднага забеляза облекчението по лицето на Монтвейл.

— Доста си поскитал — отбеляза президентът петнайсет минути по-късно, когато Кастило приключи разказа си. — Сигурно си изтощен.

— Малко съм уморен, господине.

— Обобщи, Чарли. Какво е положението?

— Знаем много повече, господин президент, отколкото преди седмица — например, че е участвал кубинец, че има някаква връзка с КГБ — но не мога да обясня каква е връзката между тези факти.

Президентът се обърна към държавния секретар.

— Какво ще кажеш за кубинеца, Натали?

— Ако не беше идентифициран, нямаше да повярвам, господин президент. И сега ми е трудно да повярвам. Просто не знам.

— Можем ли да натрием носа на Кастро с този факт? Сега ли да го направим, или по-късно?

— Ако кубинците са го изпратили в Уругвай — а това не е сигурно, по-точно казано, не разполагаме с доказателства — те сигурно знаят, че е мъртъв — обясни държавният секретар. — А няма никакъв смисъл да се опитваме да натрием носовете на кубинците, господине. Дори да положим трупа на този човек върху бюрото на Кофи Анан, кубинците ще отрекат да го познават, а делегатът от Венецуела ще подготви резолюция, в която ще ни заклейми, че уронваме престижа на ООН.

По изражението на президента стана ясно какво е отношението му към генералния секретар на Обединените нации и самата организация.

— Значи си измиха ръцете и повече не искат и да знаят за Лоримър? — попита той.

— Точно така, господине — потвърди секретар Кохън. — Един от подчинените на Анан пусна изявление, в което уж искрено съжалявали за смъртта на господин Лоримър, но — поканихме ги, разбира се — те дори няма да изпратят човек на погребението.

— Какво смяташ да правиш, Чарли? — попита президентът.

— Утре сутринта, господине, ще събера всичката информация, с която разполагам — всички факти, събирани откъде ли не, и тук, и в Буенос Айрес — и ще се опитам да открия някаква логика и последователност.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита президентът. — Какво ще ти бъде необходимо?

Преди още Кастило да отговори, посланик Монтвейл се намеси:

— В тази връзка, господин президент, ще позвъня лично на директора на Централното разузнаване Пауъл и ще му кажа да даде на господин Дешамп всичко, което подполковник Кастило поиска.

— Това представителят на ЦРУ в Париж ли беше?

— Да, господин президент.

— Защо ще звъниш лично на Пауъл? Нали вече наредих на ЦРУ — и на останалите — да осигуряват на Чарли всичко, което поиска. А сега Дешамп работи за Чарли, ако правилно съм разбрал.

— В Ленгли обичат господин Дешамп точно толкова, колкото и подполковник Кастило, господин президент. Освен това вие не уведомихте ЦРУ — нито пък останалите, включително и ФБР — за указа. Затова реших, че ако позвъня лично, ще бъде по-добре.

Президентът погледна замислен Монтвейл, след това извърна очи към Кастило.

— Доколкото ми е известно, и Чарли няма да го обявят за най-обичания човек в сградата на Дж. Едгар

Вы читаете Ловците
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату