Ловците

— Шефе, това не влиза в служебните й задължения — отвърна Агнес, — има си собствен кабинет, собствен административен асистент, но всеки път, когато Киселия поиска кафе, Джулиет намира време да му го донесе.

— Ако беше друг, а не Киселия — отвърна Кастило, — бих казал, че тя го харесва. Само че в нашия случай става въпрос за най-обикновено любопитство.

Милър му показа среден пръст.

— Едгар, запознай се с госпожа Агнес Форбисън, която е истинският шеф тук, а Киселия е всъщност майор Дик Милър.

Дешамп кимна и на двамата, но не каза нищо.

— Трябва да те видя насаме, подполковник — заяви той.

„Нещо ми се струва вкиснат“, каза си Кастило.

— Тук има списък с хора, Едгар — Агнес и Дик са включени — ти току-що влезе в него — които знаят всичко, което знаят и останалите. Какво има?

— Вчера бях в Ленгли, подполковник. Един от дебелогъзите бюрократи там ми каза, че посланик Монтвейл искал да свърша някаква работа за него и да се явя лично. Затова отидох да се срещна с посланика. Той беше прекалено зает, за да се разправя с незначителен тип като мен, но лакеят му, Труман Елсуърт, с когото сме се срещали едно време, ме изпрати при теб за неопределен период и заяви, че ти си щял да ми обясниш каквото трябва.

— Ще ти обясня. Добре дошъл, Ед.

— Не си хаби приказките с приветствия. Остави ме да довърша.

Кастило изви едната си вежда.

— Добре, слушам те.

— Исках ти пръв да научиш, подполковник, че след малко отивам в Ленгли, за да подпиша заявлението си за пенсиониране, което в момента печатат. Съобщиха ми, че са необходими около три седмици, за да оправят всичко около пенсионирането. Натрупал ми се е доста платен отпуск, така че смятам да го използвам до уреждането на пенсионирането ми.

Кастило не отговори веднага.

— Струва ми се, че има нещо, което те е подразнило.

Дешамп се усмихна едва-едва.

— Казах ти в Париж, шефе, че ще ти кажа, ако се интересувам от нова работа във Вашингтон. Не съм се съгласявал. Не искам да работя тук и няма да работя.

— Имам нужда от теб, Ед — заяви простичко Кастило. — Извинявам се, че Монтвейл те е накарал да се качиш на първия самолет…

— Дори не беше Монтвейл — прекъсна го ядосан Дешамп. — Не беше и лакеят Елсуърт, а някакъв книжен плъх от Ленгли.

— … но вчера — бях в Аржентина — разбрах, че имам огромна нужда от теб, затова помолих Монтвейл да те изтегли тук.

Дешамп поклати глава.

— Веднага личи, че Вашингтон е успял да те зарази, шефе, че желанието ти да изградиш империя е станало неустоимо. Много добре знаеш, че ти дадох — и ще продължа да ти давам — всичко, което съм изровил около онези гадове, въвлечени в скандала „Петрол срещу храни“.

— Не се опитвам да градя империя!

— Погледни този противен кабинет. Това е тронната зала на бюрократ!

— Агнес е виновна за офиса. Тя каза, че било важно да изглежда по този начин. Аз не мога да се оправя във Вашингтон, докато тя може.

Агнес изсумтя без капка притеснение.

— Точно така е и нямам никакво намерение да се извинявам, задето съм се опитала да науча Чарли на основните правила.

Дешамп я погледна така, сякаш имаше намерение да отговори, след това реши нещо друго и погледна отново Кастило.

— Шефе, защо реши, докато беше в Аржентина вчера, че имаш толкова голяма нужда от мен, че да ме домъкнеш тук, независимо дали искам, или не искам?

Отговори Агнес:

— Сигурно всичко е започнало в Будапеща, когато въпросните хора — много ми хареса думата „гадове“ — са се опитали да го убият.

Кастило я погледна.

„Откъде, по дяволите, е разбрала? Знам. Нали тук има списък с посветените. Тя е в него“.

— Опитали са се да те очистят? — повтори Дешамп.

— Опитаха се да отвлекат или очистят източника ми в Будапеща. Тъй като първият им опит се провалил, те пробваха отново. Само че аз бях в апартамента му.

— Затова му се наложило да ликвидира двама от тях — добави Милър.

Дешамп погледна Кастило за потвърждение.

Кастило бавно кимна.

— Ти май си истински Джеймс Бонд, а, шефе? — подметна Ед.

— Такъв е той — намеси се отново Милър. — Шефът дори бил достатъчно предвидлив да вземе .22 със заглушител от колегата ви в Будапеща.

Кастило погледна Милър с убийствен поглед.

— Не мога да повярвам, че ти е дал такова оръжие — учуди се Дешамп. — Той е от най-тъпите парчета в Агенцията.

— Забелязах — отвърна Кастило. — Наложи се лично Монтвейл да го накара да отвори оръжейната.

— А тъпото парче в Будапеща какво знае за цялата работа? Знае ли за двамата, които си очистил?

Кастило поклати глава.

— Нищо не съм му казвал.

— Много умно си постъпил, шефе — похвали го Дешамп. Замълча и се замисли. — Май си стигнал доста близо до целта.

— Освен това се опитаха да очистят агента на ФБР, който беше с мен в именито на Лоримър — в Уругвай — и преследват бившия шеф на ДРУ в Аржентина, който също беше в имението. И семейството му.

— Какво стана с източника ти от Будапеща? — полюбопитства Дешамп.

— Прехвърлих го в Аржентина, където двама стари приятели го охраняват.

— Какви са тези стари приятели?

— Трима са — уточни Кастило, изви вежда и добави: — Алекс Дарби с господин и госпожа Сиено.

Дешамп се замисли над чутото, кимна и попита:

— А охранявате ли онзи от ДРУ?

— Прехвърлихме семейството му тук. Той е все още в Аржентина, в безопасната квартира при останалите и се опитва да им помогне да навържат фактите. Тъкмо затова ми трябваш, за да разберем какво става.

— Как мога да ти помогна?

— Ами ако ти кажа, че Монтвейл каза на президента, че лично ще позвъни на директора на Централното разузнаване, за да му каже, че ще бъдеш тук, и да му нареди да осигури всичко, от което се нуждаеш?

Дешамп отново се замисли, след това каза:

— Когато подадох заявление за напускане, те ми се сториха много доволни. Май се е разчуло.

— Не мисля, Ед, няма как да стане толкова бързо — намръщи се Кастило. — Монтвейл го каза на президента вчера следобед.

— В такъв случай излиза, че просто са били доволни да се отърват от мен — реши Дешамп. — Да ти кажа истината, малко се вкиснах от готовността им да ми видят гърба. — Замълча отново и попита: —