Ловците

Сигурен ли си, че Монтвейл ще направи онова, което е казал на президента?

— Да — потвърди Кастило. — Сигурен съм, че ще направи онова, което е казал на президента, при това пред свидетели.

Кастило приближи до бюрото и посегна към една от слушалките.

— Станахте ли вече? — попита той и след като чу отговора, погледна Дешамп. — Слушай, Ед.

След това включи на говорител.

— Готово ли е?

Прозвуча гласът на млад мъж, пропътувал осемдесет и шест хиляди километра през космоса.

— Ефрейтор Брадли слуша, господине.

— Добро утро, Лестър — поздрави Кастило. — Колко време ще ти бъде необходимо, за да повикаш госпожа Сиено?

— До мен е, подполковник. Донесе ми закуската. Само момент, господине.

— Добро утро, подполковник — обади се Сузана Сиено. — Значи пристигнахте?

— Добро утро, Сузана — отвърна Кастило. — В момента съм в офиса си и тук е един стар приятел. Иска да ти каже здрасти.

Протегна слушалката към Дешамп.

Дешамп поклати глава и я пое.

— Здрасти, сладурче, как си?

— Ед, много се радвам да те чуя.

Кастило се пресегна и изключи говорителя.

— Много съм впечатлен — отбеляза Дешамп деветдесет секунди по-късно, когато затвори. — Ами ушевците?

— Ние, шпионите от двайсет и първи век, сме забравили за ушевците. Има нещо, наречено кодиране — отвърна Кастило. — Тази система използва логаритъм — единствено наши — който дори момчетата от Националната агенция по сигурността не могат да разбият.

— Добре — отвърна Дешамп. — Ще поостана малко да видя дали мога да направя нещо. Ако не мога, заминавам на лозето. Така става ли?

— Агнес, осигури на господин Дешамп кредитна карта „Американ експрес“ — нареди Кастило. — А „Консултантски услуги «Госингер»“ да му осигури жилище като за човек, от когото много се нуждаем.

— Подозирам, че „Консултантски услуги «Госингер»“ е по някакъв начин свързана с благотворителния фонд „Лоримър“, за който ми разказа — ухили се Дешамп. Тъй като отговор не последва, той попита: — Какво ще правим сега?

Кастило обясни:

— На вчерашната среща, президентът се обади на директора на ФБР и му нареди днес сутринта да изпрати старши агент, който умее да сглобява пъзели като нашия. Остани да се запознаеш с него, след това иди да се настаниш.

— Инспектор Дохърти вече чака — обяви Агнес. — Да го поканя ли?

— Как се казва? — намръщи се Милър.

— Дохърти — отвърна Агнес. — Инспектор Джон Дж. Дохърти.

— Сега ще стане интересно — заяви доволно Милър.

— Това пък какво трябва да означава? — попита Кастило.

— Не го ли помниш, шефе? — попита Милър.

Кастило поклати глава.

Милър обясни:

— Това е същият тип, когото ти пратиха заради онзи агент от ФБР, дето се беше чупил — Хауърд Кенеди, нали, приятелят на твоя руски мафиот. Когато заяви — признавам, че беше доста настойчив — че във ФБР очакват да им докладваш в мига, в който чуеш нещо както за Певснер, така и за Кенеди, ти им каза по своя начин, че има дълго да чакат.

— Господи, този същият ли е? Бях му забравил името, ако някога изобщо съм го знаел.

— Във ФБР има много ирландци — обясни Милър. — Може да се окаже, че има двама, дори повече инспектори, които се подвизават под името Джон Дж. Дохърти, но ако питаш мен, случаят не е такъв.

— Госпожо Форбисън, бъдете така любезна да поканите инспектор Дохърти — помоли Кастило. — А ти, Дик, престани да ми викаш „шефе“.

— Искаш ли да изляза? — попита Дешамп.

— Не. Остани, ако обичаш — настоя Чарли.

Шейсет секунди по-късно влезе намръщеният Дохърти. Беше невзрачен мъж в края на четирийсетте, облечен в тъмносив костюм, с очила и късо подстригана посивяла коса.

Кастило си помисли: „Този тип не ми хареса още първия път, когато ги видях, също и сега“.

— Добро утро, инспектор Дохърти — поздрави Кастило. — Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Извинете ме, че ви накарах да чакате.

Дохърти кимна, но така и не се усмихна.

— Това е госпожа Форбисън — започна да представя присъстващите Кастило, — майор Милър и господин Дешамп. Това са хората, с които ще работите през по-голямата част от времето.

— Посланик Монтвейл не ми каза точно с какво ще се занимавам — отвърна Дохърти.

— Защото не разполага с необходимото разрешение за достъп до секретна информация. Всичко, което вършим тук, е строго секретно по заповед на президента. Става въпрос за президентски указ, според който мисията ми е да открия и обезвредя хората, които убиха господин Дж. Уинслоу Мастърсън от Държавния департамент, сержант Роджър Маркъм от морската пехота, които отвлякоха госпожа Мастърсън и раниха агент от Тайните служби.

— Какво точно означава „да обезвредя“? — попита Дохърти.

— Тъй като няма вероятност да се занимавате с тази част от мисията, не е необходимо да ви обяснявам — сряза го Кастило. — Важното е от този момент нататък да не споделяте с никого онова — това включва всички във ФБР, които не са упълномощени — което чуете и научите тук, както и заключенията, до които стигнете по време на изпълнението на операцията.

— Предполагам, сам се досещате, че цялата тази работа никак не ми допада — отвърна Дохърти.

— Възможностите са две, господин Дохърти — сопна се Кастило. — Можете да се върнете в сградата на Дж. Едгар Хувър и да съобщите, че не желаете да сътрудничите. Нямате право да споменавате пред никого защо не желаете и какво точно не ви е харесало, какво съм ви казал, да идентифицирате мен или някого от присъстващите или лицата, с които се срещнете тук, нито пък да споменавате, че съществува президентски указ.

— Сигурно знаете, че се носят слухове за президентския указ.

— Във Вашингтон се носят какви ли не слухове — отвърна спокойно Кастило.

— А каква е втората възможност?

— Да сътрудничите с всички умения, които директор Шмит изтъкна пред президента, че притежавате. Присъствах на разговора им. Искам да сте наясно, че щом научите подробностите, няма връщане назад. Ще ви осигуря кабинет, в който да седите по цял ден, да четете „Уошингтън Поуст“, да пиете кафе, а след това ще бъдете придружен до вас от охрана, която ще се погрижи да не се обаждате на когото не трябва и всичко останало. Това ще продължи, докато приключим, а кога ще приключим, не е ясно.

Дохърти му се усмихна студено.

— Нали разбирате, подполковник, че съм бил агент на ФБР по времето, когато сте били кадет в „Уест Пойнт“ и отношението ви никак не ми харесва.

— Господин Дешамп е работил под прикритие за ЦРУ по времето, когато вие сте бил кадет в академията на ФБР. Той се съобразява със същите правила. Не е важно на колко съм години, господин Дохърти, а на кого президентът е възложил изпълнението на указа. Възложил го е на мен и ако не можете да преглътнете този факт, чувствайте се свободен да си тръгнете още сега.

Погледите им се срещнаха.