— Решавайте, инспекторе — подкани го Кастило. — Тръгвате или оставате?
След малко Дохърти отговори.
— Оставам с резерви.
— Какви резерви?
— Няма да върша нищо, което е в разрез със закона.
— Това означава, че си тръгвате — заяви Кастило. — Ще направя каквото е необходимо, за да изпълня дадената ми заповед, и не мога да обещая, че няма да нарушавам законите.
Дохърти въздъхна шумно.
— Да ви кажа ли какво си мисля, подполковник?
— Щом настоявате — отвърна Чарли.
— Ако откажа, ще изпратят друг на мое място, ако и той откаже, ще изпратят трети, докато накрая дойде човек, който е готов да ви играе по свирката.
— Напълно разумен сценарий — съгласи се Кастило.
— Когато постъпих на работа в Бюрото, си мислех, че рано или късно ще се наложи да заложа живота си на карта.
По онова време бях млад наивник и си представях банкови обирджии с пищови или руски шпиони, които действат с отрова или ножове. Никога не ми е хрумвало, че мога да заложа живота или кариерата си за нещо подобно. Той въздъхна отново.
— След като президентът е преценил, че е толкова важно кой съм аз, че да оспорвам решенията му? А кой е по-подходящ от мен да опази Бюрото да не хвърлят кал по него?
Погледна Кастило.
— Добре, оставам. Без резерви. Ще играя по вашите правила.
— И никакви тайни резерви — настоя Кастило.
— Както вече казах, подполковник, оставам. Това означава, че съм с вас.
Никой от присъстващите не се усмихна.
— Добре, Агнес, къде да се настаним? — попита Кастило.
— Мислех си за конферентната зала — отвърна тя. — Голяма е колкото баскетболно игрище, има телефони и всичко необходимо. И, разбира се, кафе машина.
— Заведи, ако обичаш, господин Дешамп и инспектор Дохърти да огледат. Трябва да си кажа няколко думи с майор Милър, а след това и ние ще дойдем да огледаме.
— Кажи? — обърна се Кастило към Дик в мига, в който вратата се затвори след госпожа Форбисън и останалите.
— Инспектор Дохърти не те харесва особено — призна Милър.
— Пет пари не давам дали ме харесва или не. Въпросът е дали ще пипне телефона в мига, в който му попадне случай.
— Аз лично не бих му гласувал доверието, което ти гласува на Юнг.
— В тази връзка искам да ти кажа, че Юнг вече обърна нова страница.
— Преди или след като онези мръсници са се опитали да го убият?
— Бритън ми зададе почти същия въпрос — разсмя се Кастило.
— Нали знаеш, че хората са казали, че великите умове мислят еднакво — отвърна Милър. — Кажи.
— Аз лично разбрах след това — призна Кастило. — Имам чувството, че е отпреди това.
— Сигурно се дължи на това, че си харизматичен лидер.
— По-скоро защото му казах, че до края на кариерата си ще разследва измами с талони за паркиране някъде в Южна Дакота, а той сам е стигнал до извода, че това ще се случи така или иначе, ако се върне във ФБР. Следователно връщането отпада, а се оказва, че да работи за нас, не е чак толкова зле. Не знам. Нямам намерение да броя зъбите на харизания кон. Юнг е умен и имаме нужда от него.
— Преди да го изпратиш на юг, каза, че му имаш доверие, защото е човек с висок морал — напомни му Милър.
Кастило кимна.
— Според мен и Дохърти е такъв. Разликата е, че Дохърти е от големите играчи в Бюрото.
— Той обаче знае, че, първо, е тук, защото президентът е наредил, и, второ, че ако нещо се чуе във ФБР и ние разберем, той ще бъде единственият заподозрян.
— С изключение на Юнг, разбира се — напомни му Кастило. — Какво мислиш за Едгар Дешамп?
— Струва ми се, че те харесва — отвърна Милър. — Беше ядосан — ама много — защото беше решил, че приятелят му Кастило му е забил нож в гърба.
— Дали все още мисли така?
— Даде ти втори шанс — обясни Милър.
Кастило кимна.
— Аз го харесвам. А на нас ни трябва точно динозавър като него.
— Интересно ми е как ще се спогодят с инспектора.
— Господи, дори не помислих за това — призна Кастило. — Ще дойде още един. Пак е от големите играчи в Националната агенция по сигурността. Няма да работи за нас, но ще ни осигури каквото ни е необходимо.
— Кога ще дойде?
— Би трябвало вече да е дошъл — отвърна Чарли. — Да видим какво е направила Агнес.
Конферентната зала не беше чак колкото баскетболно игрище, но бе огромна. Имаше овална маса с дванайсет места, пред всяко поставен бележник, телефон, малък монитор и кожен стол. Имаше място за още хора. В единия край имаше екран, сега навит на руло, а на стените бяха монтирани плазмени широкоекранни телевизори. Две
— Все едно че се каним да насочваме някого как да кацне на луната — пошегува се Милър.
Кастило и Агнес се разсмяха.
Дешамп и Дохърти дори не трепнаха.
— Подполковник — обади се Дохърти. — Искате ли предложение как да процедираме?
— Разбира се, инспекторе.
— Първо най-основното. Ако тази стая не е проверена, проверете я и го правете всеки божи ден.
— От Националната агенция по сигурността ще изпратят човек — отвърна Кастило. — Предполагам, че е техник. Това добре ли е?
Дохърти кимна, след това продължи:
— И заключете тази зала. Никога не я оставяйте празна и не допускайте вътре хора, които нямат работа. Ако стане прекалено мръсно, затваряме за час, обръщаме дъските и викаме някой да почисти.
— Няма проблем, инспекторе — кимна Агнес Форбисън.
— Като говорим за дъски — продължи Дохърти, — тези двете няма да са ни достатъчни. Донесете още четири — нека да са шест.
— За кога ги искате? — попита Агнес.
— За веднага.
— Първата ще бъде тук след пет минути — отвърна Агнес. — Сигурно ще са необходими два часа за останалите пет.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна Дохърти.
— Защо са ни толкова дъски? — учуди се Кастило.
— Инспектор Дохърти сподели с мен — отвърна Дешамп, — че има намерение да използва единствено и само най-добрия компютър.
— Ще се заемеш ли с компютрите, Агнес? — попита Кастило.
— Веднага щом с инспектора ми кажете какво ви е необходимо.
— Подполковник — прекъсна ги Дешамп, — ние говорим за компютрите между ушите ни.
