Ловците

— Значи никой, освен инспектора, не те е разбрал — отвърна Кастило.

— Компютрите, подполковник, са за най-различни данни — уточни Дохърти. — Знаете ли какво означава НВНВ?

Кастило кимна.

— Нито вън, нито вътре.

— Точно така. Значи всичко, което влиза в компютрите, говоря за онези, които се включват в електрическата мрежа — след малко ще ви обясня какво ще ни е необходимо, госпожо Форбисън, въпреки че няма да е нищо специално — трябва да е проверен факт, не предположение, нито пък възможност. Възможностите, предположенията и теориите ще записваме на дъските. Следите ли мисълта ми?

— Струва ми се, че всичко дотук е ясно — отвърна Кастило.

— Сигурно ще спестим време, ако първо видите как става — предложи Дохърти.

— Да пробваме, тогава — съгласи се Кастило.

— Добре. Без да се замисляте, подполковник, кажете ми името, което според вас създава проблемите.

Кастило се замисли за момент.

— Жан-Пол Лоримър, известен още като Жан-Пол Бертран…

— Само едно, то е напълно достатъчно — спря го Дохърти. — Как се пише?

Инспекторът приближи до една от дъските и записа ЖАН-ПОЛ ЛОРИМЪР в средата.

— Това е дъската на играчите — обясни той. — Значи въпросният човек има и втора самоличност, така ли?

— Бертран — отвърна Кастило и продиктува името по букви.

Дохътри записа ИЗВЕСТЕН ОЩЕ КАТО БЕРТРАН.

След това попита:

— Това абсолютно сигурно ли е? За имената питам.

— Да.

— Добре, когато имаме машинописка и компютър, ще отворим файл, наречен „Лоримър“, и ще запишем всички известни факти в компютъра. Кога можем да разчитаме на машинописка и компютър?

— Агнес?

— Ще дадеш ли на Джулиет НОулс достъп до секретна информация, Чарли?

— Добре, но освен нея искам и машинописка. Имаш ли човек за тази работа?

Агнес кимна.

— Доведи ги, Агнес. Разкажи им за какво става въпрос.

— Започваме на следващата дъска — нареди Дохърти. Обърна се към Кастило. — Та какво за този Лоримър? Какво знаем със сигурност?

— Че е мъртъв — отвърна Кастило. — Освен това смятаме, че е бил главният посредник на гадовете, замесени в скандала „Петрол срещу храни“.

— Първо фактите. Той е мъртъв. Кога е умрял? Къде? От какво?

— Бе убит приблизително в 21:25 на 31 юли в имението „Шангри-Ла“, провинция Такуарембо, Уругвай. Получи две рани от 9 мм куршум от „Мадсън“ в главата.

— Това са факти, така ли?

— Факти са — потвърди Кастило.

— Добре — отвърна Дохърти напълно спокойно, без да реагира, когато разбра, че Лоримър е загинал от насилствена смърт. — Това са първите факти за новите ни два файла. Първият е „Време“, вторият „Събития“. Продиктувайте ми имената по букви, подполковник.

Деветдесет секунди по-късно, след като всичко бе написано на дъската, Дохърти заяви:

— Добре. Кой го застреля и защо?

— Имаме само теории — призна Чарли.

— Тогава с тях ще се заемем по-късно. Кой го застреля?

— Шестима мъже, ударен отряд…

— Кой е изпратил ударния отряд?

— Не знаем. Засега е идентифициран само един — майор Алехандро Винченцо от кубинското разузнаване.

— Това вече е много интересно — отбеляза Дохърти. — Кой е източникът ви на тези факти? Може ли да се разчита на сведенията, получени от него?

— Аз съм източникът — отвърна Кастило. — Бях там.

— Защо?

— Имахме намерение да репатрираме Лоримър.

— Къде?

— Тук. Той е американец, който работи за Обединените нации в Париж.

— И как сте възнамерявали да го направите? И защо?

— Имахме намерение да го отвлечем и да го качим на хеликоптер до Буенос Айрес, да го качим в един „Лиър“ и да го прекарам тук. Трябваше да разберем от него какво знае и кой може да е убил Дж. Уинслоу Мастърсън, който му е шурей.

— Кои сте вие? Кой е бил там с вас?

В първия момент Кастило се поколеба, след това сви рамене и започна да му разказва отначало. Спря след няколко минути, когато Джулиет Ноулс и бледа млада жена, която приличаше на англичанка, влязоха в залата и изтласкаха вътре още една дъска на колелца. Госпожа Форбисън ги последва с лаптоп.

— Полковник Грегъри Дж. Килгор от Националната агенция по сигурността е тук, шефе — обяви Агнес, преди да постави лаптопа върху конферентната маса. — Какво да му кажа?

— Май трябва лично да се видя с него — отвърна Кастило. — Изглежда, ни трябва малко време, за да организираме всичко както трябва, преди да тръгне.

Полковник Килгор бе слаб висок офицер от свързочния корпус, облечен в безупречна униформа.

— Подполковник Кастило? — попита той.

— Аз съм чисто нов подполковник и когато съм тук, не нося униформата си, господине — обясни Кастило.

— Посланик Монтвейл ми даде да разбера, че вие отговаряте за всичко тук. Как искате да се обръщам към вас?

— Какво ще кажете да минем на ти? Аз съм Чарли.

— Аз ще се чувствам по-спокойно, ако си говорим на „господин“ — призна Килгор.

— Разбира се.

— Какво може да направи за вас Националната агенция по сигурността, господин Кастило?

— Операцията ни е секретна по заповед на президента.

— Разбрах.

— Имам нужда да прихващам някои разговори и съобщения — обясни Кастило. — Най-важни в момента са преводите за „Мърчънтс Нешънъл Банк“ в Истън, Пенсилвания, от цифрова сметка в „Каледониан Банк енд Тръст Лимитед“ на Каймановите острови. Сумата е била 1950000 долара. Трябва да разбера на кого е въпросната сметка, какви суми са били прехвърлени, кога и от кого.

— Ако ви осигуря тази информация, ще наруша няколко американски закона, което съм сигурен, че ви е добре известно, и дори Националната агенция да ви я даде, тя не може да бъде използвана в съда.

— Полковник, посланик Монтвейл не ви ли каза, че вие — не Националната агенция — трябва да ми осигури всичко, което поискам?

Килгор не отговори веднага.

— Позволете да задам само един въпрос, господин Кастило — помоли той. — Ако куриер донесе плик с вашето име на него, пликът ще стигне ли до вас? Независимо колко е часът? Могат ли хората ви да ви откриват двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата?