Ловците

Знаеше, че ако той не вдигне червената слушалка, Милър ще се обади.

Накрая се протегна към телефона.

Преди да успее да си отвори устата, мъжки глас заяви:

— Не е зле. Доколкото ми е известно, по протокол трябва да се обадите до трийсет секунди. На вас ви отне двайсет и две.

— Кой се обажда? — попита Кастило, въпреки че вече се бе сетил.

В отговор човекът запя военна песен от миналото на Кастило. Нямаше начин с този глас да спечели някой конкурс.

— Как е възможно да сте толкова весел по това време на денонощието? — попита Кастило.

— Станал съм в три — призна полковник Грегъри Дж. Килгор. — Въдичарите ме събудиха, за да ми кажат, че са попаднали на голяма риба. Докато дойда, някъде към четири, се оказа, че рибата не е само една. Какво ли не се е закачило в мрежата. В момента отделям ракообразните от улова.

— Ще ми кажете ли какъв е уловът?

— Всичко ще ви кажа — отвърна Килгор. — Нали се разбрахме. Един симпатяга — куриерът — с миникупър пътува към вас и ви носи първия улов. Чакайте го.

— Линията е обезопасена… — започна Кастило, но замълча, когато усети, че Килгор е затворил.

Двайсет и пет минути по-късно миникупър в червено и черно спря на алеята пред сградата. Спретнат младеж в сив костюм слезе и се отправи към вратата.

Кастило се усъмни, че това е куриерът, но сдържа желанието си да го „поразпита“.

„Да видим какво има в плика“.

— Господин Кастило? — попита любезно той.

— Откъде знаете?

— Описаха ви, господине — отвърна младежът. — Бихте ли ми показали документ за самоличност?

Оказа се, че е достатъчно да му покаже документите си от Тайните служби.

Младежът ги огледа внимателно.

— Благодаря, господине.

След тези думи извади огромен бял плик от вътрешния джоб на сакото си и го подаде на Чарли.

— Това е за вас, господине.

Кастило забеляза, че младежът носи пръстен на „Уест Пойнт“.

— Благодаря — отвърна той. — Искате ли да се подпиша?

— Няма нужда, господине. Приятен ден, господине.

Младежът излезе бързо от сградата, качи се в малкия автомобил и потегли.

Кастило се отправи към асансьорите, прекара картата си през апарата и се качи в офиса. Едва след като влезе в конферентната зала, отвори плика.

Вътре имаше лист и ненадписан диск.

Когато го пъхна в лаптопа, видя, че на него е качен документ стандартен формат. Отвори файла.

Сравни излязлото на монитора с втората страница — първата бе празна — от плика. Бяха напълно еднакви. Зачете.

ОБОБЩЕНИЕ:

ПОЧТИ ВЕДНАГА СТАНА ОЧЕВИДНО, ЧЕ РАЗЛИЧНИ ЕЛЕМЕНТИ СЕ ИНТЕРЕСУВАТ ОТ ДЕЙНОСТТА НА „КАЛЕДОНИАН БАНК ЕНД ТРЪСТ“. (ВЖ. ПРИЛОЖЕНИЕ 3)

НЯКОИ ОТ КЛЮЧОВЕТЕ НА ФИЛТЪРА, ИЗПОЛЗВАНИ ЗА ДА ДЕКОДИРАТ ИНФОРМАЦИЯТА ЗА ВЪПРОСНИТЕ ЕЛЕМЕНТИ, СА СЪЩИТЕ КАТО ОНЕЗИ, КОИТО МИ ДАДОХТЕ. (ВЖ. ПРИЛОЖЕНИЕ 4)

ИНФОРМАЦИЯТА, КОЯТО ВИ ИНТЕРЕСУВА, Е В ПРИЛОЖЕНИЕ 1, А ИНФОРМАЦИЯТА, КОЯТО ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ЩЕ ВИ ЗАИНТЕРЕСУВА, Е В ПРИЛОЖЕНИЕ 2.

Кастило разрови листата от Приложение 3. Сред „елементите“ се оказаха Централното разузнавателно управление, Федералното бюро за разследване и Държавната агенция по приходите.

Ставаше интересно. Може би — такава вероятност съществуваше — в документите имаше нещо интересно.

Той се прехвърли на лаптопа и включи на Приложение 1.

Приложението съдържаше пет страници дати, суми и номера на сметки. Кастило не успя да разбере нищо.

Върна се в кабинета си. Милър се бе настанил зад бюрото на Кастило, наведен към екрана на лаптопа, кракът му бе качен върху едно от чекмеджетата.

— Къде е Юнг? — попита Кастило.

Милър сви рамене.

— Нали му каза да дойде в осем.

— Къде е отседнал? Трябва ми веднага.

Милър отново сви рамене.

— Какво получи? — попита Милър.

Кастило му подаде листата. Милър ги разгледа, след това призна:

— Прав си. Той ти трябва. — Замълча за миг. — Ще пристигне след около час.

— Ти да не би да си въобразяваш, че ми помагаш?

— Много е лесно да си жесток с един инвалид — нацупи се Милър.

Инспектор Дохърти влезе в офиса в седем и двайсет и пет.

— Добро утро — поздрави с неохота той.

— Националната агенция по сигурността ни изпрати каквото трябваше. — Чарли му подаде листата.

Дохърти ги прегледа.

— Нищо не разбирам — заяви той. — Трябва ви експерт като Юнг. Не го ли повикахте? — Погледна Кастило и по изражението му забеляза, че подобни приказки са нежелателни, затова се отдръпна. — Да се захващаме за работа. — След това влезе в конферентната зала.

Кастило даде знак на Милър да тръгне с него. Милър кимна, вдигна крак от чекмеджето с две ръце и се изправи.

Госпожа Агнес Форбисън дойде на работа в седем и четирийсет. Тя знаеше къде е отседнал Юнг — „В «Мариът» при Пресклуба. И двамата с господин Дешамп са в един хотел“.

— Би ли му звъннала, за да му кажеш, че ми трябва незабавно?

— Щом искаш, ще му звънна. Ти му каза да е тук в осем и той сигурно вече е тръгнал.

— Може да се е успал — отвърна Кастило. — Обади му се.

Госпожа Форбисън бе все още на телефона, когато Дейвд У. Юнг — младши и Едгар Дешамп влязоха.

Тя погледна Кастило и едва се въздържа да не му натякне: „Аз какво ти казах?“, след това възкликна.

— Много ли е зле ръката ти?

Тя говореше за превръзката, по която отново бе избила кръв.

— Това е той, старият Дейв — обади се весело Дешамп. — Джентълмен до мозъка на костите. Протегна се да ми отвори вратата на асансьора. Прави са хората, като са казали, че нито едно добро дело не остава ненаказано.

— Трябва веднага да те заведем на лекар.

— Няма време за лекари — отвърна Кастило и госпожа Форбисън го погледна лошо.

— Нов бинт ще ми свърши работа, а от лекар нямам нужда — отвърна Юнг. — Проклетата врата просто е разранила коричката.

— Сигурен ли си? — попита Агнес.

Той кимна и добави: