страна на улицата. Повеят на вятъра се оказа твърде силен за фибата, с която бе хваната широката перука на Уенди. Той внезапно помете русата купчина коса от главата й и я захвърли на улицата. Перуката спря да се търкаля и остана да лежи позорно почти по средата, на пътя.
Възбудена и изненадана, Уенди извика:
— Малкълм, перуката ми! Вземи я, вземи я! — Пронизителният й глас надви шума от лекия ветрец и движението. От другата страна на улицата Левин-Мароник дръпна внезапно човека до себе си да спре.
Малкълм знаеше, че Уенди допусна грешка, като извика името му. Той я накара да млъкне с едно движение, мина между паркираните коли и стъпи на улицата да прибере перуката. Забеляза, че двамата мъже отсреща го наблюдават, затова си придаде нехаен, може би малко притеснен от поведението на съпругата си вид.
Левин-Мароник премина в действие бавно, но обмислено, докато острият му поглед се взираше в двойката на другата страна, а мозъкът му сравняваше всеки детайл. Беше достатъчно опитен, за да пренебрегне шока от фантастичното съвпадение и да се съсредоточи върху момента. С крайчеца на окото си и подсъзнанието Малкълм видя и мислено отбеляза това, но вниманието му бе погълнато от купчината коса пред него. Уенди дойде точно когато той се изправяше с перуката в ръка.
— По дяволите, сигурно за нищо вече не става. — Уенди грабна оплетената купчина от Малкълм. — Радвам се, че не ни остава още много да вървим. Следващия път ще използвам две…
Спътникът на Мароник твърде отдавна не бе участвал в истински операции. Той стоеше на тротоара и гледаше втренчено двойката отсреща. Напрегнатият му поглед привлече вниманието на Малкълм точно в момента, когато мъжът изумено произнесе една дума. Малкълм не бе сигурен каква е тя, но разбра, че нещо не е наред. Той пренесе вниманието си към спътника на мъжа, който изникна иззад една паркирана кола и започна да прекосява улицата. Малкълм забеляза разкопчаното палто и изчакващата ръка, притисната към стомаха.
— Бягай! — Той отблъсна Уенди от себе си и скочи през паркирания спортен автомобил. Докато падаше, се надяваше, че постъпва глупаво.
Мароник не беше толкова наивен, че да изтича през откритото пространство и да връхлети един навярно въоръжен мъж, който се крие зад непроницаемата за куршумите преграда. Той искаше да накара жертвата си да излезе и да я свали чисто. Знаеше също, че има опасност другата жертва да му избяга. Това не биваше да се допуска. Когато ръката му престана да се движи, тялото му бе застанало в класическата поза за стрелба — напрегнато и балансирано. Късият револвер в ръката му излая веднъж.
Уенди направи четири припрени крачки, преди да й мине през ума, че всъщност не знае защо бяга. Това е глупаво, помисли си тя, но забави съвсем малко темпото си. Тя се вмъкна между две паркирани коли и премина в лек тръст. На четири крачки от прикритието на редицата туристически автобуси тя обърна глава през лявото си рамо и се огледа за Малкълм.
Облеченият в стомана куршум улучи основата на черепа й. Той я повдигна и я изви бавно, като кукла- балерина, която се върти на мъничкото си краче.
Малкълм знаеше какво означава изстрелът, но все пак трябваше да погледне. Той застави главата си да се обърне наляво и видя странната, отпусната фигура на тротоара на двадесет крачки от себе си. Тя беше мъртва. Сигурен бе, че е мъртва. Беше видял достатъчно много мъртъвци през последните няколко дни, за да не разпознае това изражение. Едно ручейче кръв потече надолу по улицата към него. Ръката й все още стискаше перуката.
Малкълм извади оръжието си. Той вдигна глава и револверът на Мароник отново изтрещя. Куршумът пропищя край гюрука на автомобила. Малкълм се сниши. Мароник започна да се придвижва под ъгъл през улицата. Оставаха му още четири куршума и той изстреля два от тях, за да не остави жертвата си да си поеме дъх.
Капитолийският хълм притежава две качества, изпълнени с ирония: той има едно от най-високите нива на престъпност и на концентрация на полиция. Изстрелите на Мароник и писъците на уплашените туристи предизвикаха появата на един регулировчик, който дойде тичешком. Беше нисък, пълен мъж на име Артър Стебинс. След пет години смяташе да се пенсионира. Той дотърча на мястото на евентуалното престъпление с пълното убеждение, че поне десетина колеги ще пристигнат секунди след него. Първото нещо, което видя, бе един мъж, който се придвижваше странично по улицата с оръжие в ръка. Това всъщност бе и последното, тъй като куршумът на Мароник го улучи право в гърдите.
Мароник знаеше, че е в трудно положение. Беше се надявал, че полицията няма да пристигне поне още една минута. По това време Кондора щеше да бъде мъртъв, а той отдавна щеше да е някъде далече. А сега видя още две сини униформи на една пряка по-долу. Те разкопчаваха кобурите си. Мароник бързо прецени шансовете си, после се обърна и потърси как да се измъкне.
В този момент един доста отегчен секретар от Конгреса, запътил се към къщи от „Рейбърн Хаус“, се появи с колата си от страничната уличка точно зад Мароник. Секретарят спря червения си „Фолксваген“- костенурка, за да провери дали има коли по главната улица. Подобно на много други шофьори той рядко обръщаше внимание на местата, през които минаваше. Той почти не разбра какво се случи, когато Мароник дръпна вратата на колата му, измъкна го от нея, удари го с пистолета през лицето и бързо подкара червената костенурка.
Спътникът на Мароник стоя, без да помръдне, по време на цялата случка. Когато видя, че Мароник се измъкна, той също тръгна да се спасява. Изтича по „Южнокапитолийска“. На по-малко от петдесет крачки от мястото на събитието той седна зад кормилото на черния си мерцедес и припряно потегли. Малкълм вдигна глава точно навреме и успя да види регистрационния номер на колата му.
Малкълм погледна към полицаите по-надолу по улицата. Те се бяха скупчили около тялото на своя колега. Един от тях предаваше описанието на Мароник и червения фолксваген по радиостанцията и поиска да изпратят подкрепление и линейка. Малкълм изведнъж осъзна, че те или не са го забелязали, или просто го смятат за един от минувачите, станали свидетели на убийството на полицая. Той се огледа. Хората, сгушени зад паркираните коли и край подстриганата трева, бяха твърде уплашени, за да се развикат, преди да се е скрил от погледа им. Той бързо тръгна в посоката, от която се бе появил фолксвагенът. Точно преди да завие зад ъгъла, погледна назад към отпуснатата фигура на тротоара. Един полицай се бе навел над неподвижното тяло на Уенди. Малкълм преглътна и се обърна напред. Три пресечки по-надолу той се качи в такси и се насочи към центъра. Докато седеше на задната седалка, тялото му леко се Тресеше, но главата му гореше.
КЪСНО В ПОНЕДЕЛНИК
„Първата крачка към изграждане на умела игра в защита следователно е създаването на агресивен подход към нея. Постигнете ли това, ще откриете някои тънки средства за защита, за които другите играчи не са и помисляли. Ако търсите активната контраигра, вие често ще разстройвате умно замислените атаки. Нещо повече, ще разстроите и вашия противник.“
— Нещата страшно се объркаха, сър. — Гласът на Пауъл отразяваше огорчението, което изпитваше.
— Какво искаш да кажеш? — От другата страна възрастният мъж се напрегна да не изпусне нито дума.
— Момичето е било застреляно на Капитолийския хълм. Двама свидетели малко неуверено разпознаха Мароник по онази стара снимка. Те също разпознаха в спътника на момичето, който избягал, Малкълм. Доколкото можем да преценим, той не е бил ранен. Мароник също се е измъкнал.
— Двама убити за един ден.
— Мароник не си пилее времето.
— Не съм казал, че момичето е мъртво.
След почти недоловима пауза обтегнатият глас каза:
