— Мароник няма навика да пропуска. Тя е мъртва, нали?
— Не, сър, въпреки че е оставало съвсем малко. Още една част от милиметъра и е щял да размаже мозъка й по тротоара. Получила е сериозна рана в главата. В момента тя се намира в болницата на управлението. Наложи се да й направят малка операция. Този път аз се разпоредих за мерките за сигурност. Не ни трябва да се повтаря случаят с Уедърби. Тя е в безсъзнание. Лекарите казват, че ще остане в това състояние още няколко дни, но смятат, че в края на краищата ще се оправи.
В гласа на възрастния мъж имаше нетърпелива нотка, когато той попита:
— Тя каза ли нещо на някого, каквото и да е то?
— Не, сър — отвърна обезсърчаващо Пауъл. — В безсъзнание е от момента, в който са я ранили. Двама от моите хора пазят в стаята й. Освен че проверяват основно всеки, който влиза там, те чакат, в случай че тя дойде в съзнание.
Имаме и друг проблем. Полицаите са бесни. Искат да хвърлят в издирването на Мароник всичко, с което разполагат. Един мъртъв полицай и ранено момиче на Капитолийския хълм означават за тях много повече, отколкото нашата шпионска криеница. Досега успявах да ги задържам, но не мисля, че ще мога да го правя още дълго. Ако започнат да го търсят, като използват информацията, с която разполагат, управлението неминуемо ще научи. Какво да правим?
Възрастният мъж помълча малко и каза:
— Остави ги. Дай им леко „очистени“ сведения за всичко, което знаем. Толкова, колкото да могат да тръгнат по следите на Мароник. Кажи им да започнат да го издирват с всички възможни средства и че ще получат каквато помощ им е необходима. Единственото, на което ще държим, е правото да го разпитаме първи, когато го заловят. Настоявай за това и им кажи, че мога да получа разрешение да предявя подобно искане. Нека да търсят и Малкълм. Възможно ли е Мароник да ги е причаквал?
— Едва ли. Открихме пансиона, който са използвали Малкълм и момичето. Мисля, че Мароник е бил в квартала и случайно ги е забелязал. Ако не се бе намесила полицията, той навярно щеше да очисти Кондора. Има и още нещо. Един от свидетелите се кълне, че Мароник не е бил сам. Не успял да разгледа добре другия, но твърди, че бил по-възрастен от Мароник. По-възрастният мъж е изчезнал.
— Има ли други свидетели, които са го видели?
— Не, но аз съм склонен да му вярвам. По-възрастният мъж навярно е главният двоен агент, когото търсим. Хълмът е идеално място за срещи. Това би могло да обясни как Мароник се е натъкнал на Малкълм и момичето.
— Да. Добре, изпрати ми всичко, което можеш, за приятеля на Мароник. Свидетелят ще може ли да го опише, запомнил ли е номера на автомобила му? Въобще нещо такова.
— Не, нищо определено. Може пък да имаме късмет и момичето да ни помогне, ако дойде скоро в съзнание.
— Така е — каза възрастният мъж тихо, — наистина би било късмет.
— Имате ли някакви нареждания?
Възрастният мъж помълча няколко секунди, после каза:
— Дайте обява — не, по-добре две, в „Пост“. Нашето момче, където и да се намира, ще очаква да се обадим. Но навярно той е побъркан, така че дайте простичка, незашифрована обява, която да бъде отпечатана на една и съща страница с шифрованата. Предайте му да се свърже с нас. В зашифрованата обява му съобщете, че момичето е живо, първоначалният план се отменя и се опитваме да намерим някакъв начин да го заведем на сигурно място. Ще трябва да поемем риска, че може да не се е снабдил с екземпляр от книгата-шифър. Не можем да пишем нищо важно в незашифрованата обява, тъй като не знаем кой друг освен нашето момче чете „Пост“.
— Колегите ще се досетят, че има нещо, когато видят незашифрованата обява.
— Това е неприятно, но ние знаехме, че рано или късно ще се наложи да се изправим пред тях. Въпреки това мисля, че мога да се справя с положението.
— Как според вас ще постъпи Малкълм?
Още няколко секунди минаха в мълчание, преди възрастният мъж да отговори.
— Не съм сигурен — отвърна той. — Много зависи от това какво знае. Убеден съм, че смята момичето за мъртво. Щеше да реагира по различен начин на ситуацията, ако мислеше, че е жива. Навярно бихме могли да я използваме по някакъв начин — като примамка за Малкълм или за противника. Но по този въпрос още трябва да изчакаме и да видим.
— Има ли още нещо, което искате да направя?
— Доста, но в момента нямам други нареждания. Продължавай да търсиш Малкълм, Мароник и сие, изобщо всичко, което може да обясни цялата тази каша. И ме дръж в течение, Кевин. След съвещанието с колегите ще бъда на вечеря у сина си.
— Мисля, че това е отвратително! — Представителят на ФБР се наведе през масата и изгледа ядно възрастния мъж. — През цялото време сте знаели, че убийството в Александрия е свързано със случая, и не сте ни казали. И което е по-лошо, попречили сте на полицията да го докладва и да постъпи според инструкциите. Отвратително! Ами че ние вече можеше да сме намерили Малкълм и момичето. Те щяха да бъдат в безопасност. Щяхме да сме по дирите на останалите, а можеше дори да сме ги хванали. Сблъсквал съм се с дребнава гордост, но тук става въпрос за националната сигурност! Уверявам ви, че бюрото никога не би постъпило по подобен начин!
Възрастният мъж се усмихна. Той им беше казал само за връзката между Мароник и убийството в Александрия. Как ли щяха да се ядосат, ако разберяха колко много неща още знае! Той огледа озадачените лица. Време е да се опита да оправи отношенията или поне да поразсъждава разумно.
— Господа, господа, разбирам гнева ви. Но вие съзнавате, че имах причини да постъпя така!
Както знаете, аз смятам, че от управлението изтича информация. И то съществена информация, искам да добавя. Както и преди, продължавам да съм убеден, че това може да осуети усилията ни в случая. Все пак крайната ни цел — независимо дали си го признаваме или не — е да прекратим това изтичане. А откъде мога да знам, че източникът не се намира в тази група? Не сме застраховани от подобна опасност. — Той спря за малко. Мъжете около масата бяха твърде опитни, за да се спогледат, но възрастният мъж усети как градусът на напрежението се повиши. Той мислено се поздрави.
— И така — продължи той, — навярно не биваше да скривам толкова много от групата, въпреки че не съм съвсем сигурен. Това не означава, че обвинявам някого или че между другото съм отхвърлил възможността източникът да е сред нас. Продължавам да смятам, че постъпката ми бе разумна. А също и че това едва ли би променило особено нещата, независимо от мнението на нашия приятел от ФБР. Според мен щяхме да сме на същото място, където се намираме и днес. Но не в това е въпросът, поне за момента. Въпросът е: какво да правим оттук нататък и как?
Заместник-директорът се огледа около себе си. Никой като че ли не гореше от желание да отговори на въпроса на възрастния мъж. Разбира се, подобна ситуация означаваше, че ще се наложи сам да поеме топката. Той ненавиждаше такива моменти. Човек непрекъснато трябваше да внимава да не настъпи някого по мазола и да не обиди останалите. Заместник-директорът се чувствуваше много по-добре в оперативната работа, където единствено противникът му създаваше тревоги. Той прочисти гърлото си и използва един ход, очакван, както се надяваше, от възрастния мъж.
— Какво предлагате, сър?
Възрастният мъж се усмихна.
Добрият стар Дарнсуърт. Беше сравнително добър играч, но не чак толкова. В известен смисъл му беше неприятно, че постъпва така с него. Той извърна поглед от стария си приятел и се вгледа в празното пространство.
— Честно казано, господин заместник-директор, нищо не ми идва наум. Наистина нямам какво да кажа. Разбира се, смятам, че трябва да продължаваме да правим нещо.
Вътрешно заместник-директорът потрепна. Топката оставаше у него. Погледът му се спря на групата мъже, които седяха около масата и изведнъж бяха придобили не толкова компетентен и по-малко нетърпелив вид. Очите им го отбягваха, но той знаеше, че внимателно следят всяко негово движение. Заместник-директорът прочисти отново гърлото си. Той реши да постави край на агонията по възможно най-бързия начин.
