служители за вълнуващата престрелка на Капитолийския хълм. Конгресмени, сенатори и политически наемници от всякаква боя непрекъснато се обаждаха на агенциите и един на друг, разпитвайки за изтичането на информация, за което бяха подочули. Разбира се, всички отказваха да коментират въпроса по телефона, но сенаторът конгресмен — шеф на управление — искаше да му бъде докладвано лично. Кевин Пауъл отново се опитваше да влезе в ролята на Кондора и да тръгне по стъпките му. Той вървеше по „Южнокапитолийска“, а озадачаващите, тревожни въпроси помрачаваха прекрасния пролетен ден. След като не получи отговор от дърветата и сградите, в 11,00 той се отказа от издирването, за да се срещне с този, който го ръководеше.
Пауъл закъсня, но когато влезе забързан в стаята, не получи укорителен поглед от възрастния човек. Всъщност дружелюбието му сякаш бе станало още по-подчертано. Отначало Пауъл реши, че топлото отношение се дължи на присъствието на непознатия, който седеше редом с тях на малката масичка, но постепенно стигна до извода, че е неподправено.
Непознатият бе един от най-едрите мъже, които Пауъл някога бе виждал. Трудно бе да се прецени ръстът му, така както бе седнал, но Пауъл предположи, че е почти два метра. Тялото му бе масивно, а под скъпото му, ушито по поръчка сако имаше допълнителна подплата от поне сто тридесет и пет килограма. Гъстата черна коса бе внимателно сресана. Пауъл забеляза, че малките като на прасенце очи го преценяват спокойно и внимателно.
— А, Кевин — каза възрастният мъж, — колко мило от твоя страна да ни направиш компания. Мисля, че не познаваш доктор Лофтс.
Пауъл не познаваше доктор Лофтс лично, но познаваше работата му. Доктор Крофорд Лофтс бе навярно водещият психолог-диагностик в света, но репутацията му бе известна само сред много ограничени среди. Доктор Лофтс оглавяваше групата за психиатрична оценка на ЦРУ. ГПО получи признание, след като преценката им за съветския премиер убеди президента Кенеди да продължи блокадата на Куба. Оттогава ГПО разполагаше с неограничени средства, за да съставя оценките си за основните световни лидери и избрани личности.
След като поръча кафе за Пауъл, възрастният мъж се обърна и каза:
— Доктор Лофтс работи по случая с нашия Кондор. През последните няколко дни той разговаря с различни хора, прегледа работата на нашето момче и досиетата, дори поживя в апартамента му. Това, струва ми се, се нарича опит да се изгради профил на поведението. Вие ще го обясните по-добре, докторе.
Тихият глас на Лофтс изненада Пауъл:
— Мисля, че ти почти го направи, стари приятелю. Всъщност аз се опитвам да разбера какво би направил Малкълм, като се вземе предвид досегашният му живот. Всичко, което мога да кажа, е, че той ще импровизира фантастично и ще пренебрегне съветите ви, освен ако те не съвпадат с неговите желания. — Доктор Лофтс не беше от хората, които при първа възможност се разбъбрят за работата си. Това също изненада Пауъл и той не бе подготвен, когато Лофтс спря да говори.
— Ъъ, какво правите по въпроса? — заекна Пауъл и се почувства като последен глупак, когато чу набързо формулираните си мисли, изразени на висок глас.
Докторът стана да си върви. Поне два метра беше.
— Разпратил съм хора из града по местата, където би могъл да се появи Малкълм. Моля да ме извините, но искам да се върна при тях. — С отсечено, вежливо кимване към възрастния мъж и Пауъл доктор Лофтс излезе тромаво от стаята.
Пауъл погледна към възрастния мъж.
— Мислите ли, че има някакъв шанс?
— Не, не по-голям от всеки друг. Той също смята така. Твърде много променливи, за да си състави нещо повече от предположения. Именно фактът, че осъзнава слабостите си, го прави толкова ценен.
— Тогава защо го включваме? Можем да получим колкото хора са ни нужни и без да привличаме ГПО.
Очите на възрастния човек заблестяха, но гласът му бе хладен.
— Защото, скъпото ми момче, от много ловци никога не боли глава, стига те да преследват жертвата по различен начин. Малкълм ми е страшно необходим и не искам да пропусна нито една възможност. А сега разкажи ми как се справяш ти.
Пауъл му отвърна и отговорът му бе същият като в началото.
— Никакъв напредък.
В 16,30 Малкълм реши, че е време да открадне кола. Той премисли много други начини за сдобиване с превоз, но ги отхвърли като твърде рисковани. Съдбата в съдружие с Американския легион и една спиртна фабрика в Кентъки разреши проблема на Малкълм.
Ако не беше Американският легион и неговата национална конференция за младежта и наркотиците, Алвин Филипс нямаше да се намира във Вашингтон, още по-малко пред паметника на Вашингтон. Той бе избран от командира на щата Индиана да участва в конференцията — всички разноски платени, — за да научи каквото успее за вредата от злоупотребата с наркотици сред младежта. На конференцията му дадоха пропуск, с който можеше да избегне опашките пред паметника и направо да се качи горе. Той го загуби предната вечер, но се чувстваше задължен пред хората там, у дома, поне да види паметника.
А ако не беше една спиртна фабрика в Кентъки, Алвин не би бил в сегашното си състояние на опиянение. Фабриката любезно снабди участниците в конференцията с безплатна осминка от най-доброто си уиски. Алвин бе толкова разстроен след филма от миналия, ден, в който бе показано как наркотиците често водят до незаконно упражняване на секс сред добре развити момичета, ненавършили двадесет години, не вечерта той изпи сам цялата бутилка в стаята си в хотел „Холидей Ин“. Уискито му се услади и той си купи още една осминка за през конференцията, като средство „да удави мъката си“. По времето, когато заседанието свърши и той успя да доплува до паметника, повечето от тази осминка бе изпита.
Не Малкълм попадна на Алвин — Алвин попадна на опашката. Щом се озова там, той осведоми всички наоколо, че стои на това проклето слънце само от чувство за патриотичен дълг. Не бил длъжен да виси тук, можел да отиде право горе, дяволите го взели, само че оная проклета фуста, дето се блъснала в него, му измъкнала портфейла и проклетия пропуск. Ама и той добре измамил проклетия й задник с ония пътнически чекове — страшна работа са тия проклети хартийки. Но пък циците й си ги бивало. Дяволите го взели, той само искал да я повози с новата си кола.
Когато Малкълм чу думата „кола“, той незабавно се изпълни с неприязън към всички проклети евтини фусти и любов към Американския легион, Индиана, уискито от Кентъки и чисто новичкия крайслер на Алвин. След няколко кратки подготвящи почвата забележки той даде на Алвин да разбере, че говори със събрат- ветеран от войната, чието хоби случайно са колите. Удари му още едно, Алвин, стари приятелю!
— Ама наистина? Падаш ли си по колите? — Споменаването на една толкова важна тема накара Алвин да се дръпне за малко от бутилката. Не бяха необходими особени усилия от страна на сърдечния му приятел, за да се върне отново при нея. — Искаш ли да видиш една наистина хубава колица? Купих си я чисто новичка. Току-що пристигам от Индиана. Да си бил в Индиана? Ако дойдеш, ела да ме видиш. И старата. Тя не е кой знае какво — и двамата сме на четиридесет и четири, разбираш ли. Не изглеждам на четиридесет и четири, нали? Къде бях? А, да, старата. Добра жена. Малко дебеличка, ама, по дяволите, винаги съм казвал…
По това време Малкълм бе успял да отдалечи Алвин от тълпата и да го закара на паркинга. Беше взел участие и в пет-шест надигания на бутилката, която Алвин внимателно криеше под мокрото си сако. Малкълм вдигаше бутилката до събраните си устни и раздвижваше адамовата си ябълка в знак на задоволство. Нямаше желание реакциите му да бъдат забавени от алкохола тази нощ. Когато дойдеше ред на Алвин, той наваксваше за въздържанието на Малкълм. Докато стигнат до паркинга, до дъното на бутилката останаха само два пръста.
Малкълм и Алвин разговаряха за тия проклети дечурлига и техните проклети наркотици. Особено момичетата, непълнолетните момичета, които толкова приличат на клакьорките в Индиана, а пък са толкова пристрастени към тая марихуана, че са готови на всичко, „всичко“ заради проклетия наркотик. Всичко! Малкълм небрежно подхвърли, че знаел къде се навъртат две такива момичета и само чакат да направят всичко, което им поискат, заради проклетата марихуана. Алвин го спря и жално каза: „Ама наистина?“
